По някое време срещна Моли в коридора към кухнята. Келнерката мило я потупа по бузата.
— Много си бледа, малката! Знам, тревожиш се за майка си. Имам добра новина за теб. Готвачката ей сега ми даде хубава супа и малко от най-доброто вино. Скрих го в задната стаичка. По-късно ще го отнесете на мис Линет…
— Какво става тук? — Зад тях внезапно застана мастър Джон. — О, лейди Жасмин, ваше височество! — И иронично се поклони. — Ако още веднъж забележа, че се мотаеш наоколо и дрънкаш празни приказки, ще изхвърля и теб, и майка ти на улицата! — Заплашително вдигнатият показалец сочеше право в гърдите на Жаси.
— О, моля ви, мастър Джон! — прошепна Моли с умилкващ се глас и миглите й прелъстително затрепкаха. — Моля ви, сър, момичето е още…
— Момичето не иска да работи! — изрева той. — Ако тази вечер се качи горе преди полунощ, да си търси вечеря другаде!
Сграбчи Жаси за раменете и я блъсна към кухнята. Тя едва не изпищя, но това означаваше смъртна присъда за болната й майка. Стисна зъби и премълча грубата обида.
Моли я последва.
— Сама ще занеса супата и виното на мис Дюпре, обещавам ти. Само внимавай да не разсърдиш още повече стария Джон.
— Бог да те благослови — кимна признателно Жаси.
По-късно Джейк й заповяда да сервира още една стомна бира на двамата джентълмени, седнали край камината.
— Само не вири нос, мис! — произнесе предупредително той. — Гостите ни са изискани и трябва да бъдат внимателно обслужени.
Жаси отлично знаеше какво означава „внимателно обслужване“ и се запита защо не е изпратил Моли при двамата господа. Тя умееше да се изчервява предизвикателно и да намира подходящите думи, когато клиентите се смееха и я щипеха по задника.
Когато отнесе пълната стомна на масата, Жаси видя, че двамата мъже наистина са от аристокрацията. Доказваше го изисканото им облекло. Единият беше много мил, рус и строен като героят на моминските й мечти, с блестящи сини очи. Подари й усмивка, при която сърцето й заби по-силно.
— Ей, момиче, къде ви бяха скрили досега?
Кръвта нахлу в лицето й. Джентълменът беше мил и любезен и много приличаше на мъжа, когото си мечтаеше да обикне. Виждаше го да препуска насреща й на силния си жребец, да я вдига пред себе си на седлото и да я отвежда в прекрасния си замък. Там пред нея ще се разкрие нов свят: почтителна прислуга, която ще отгатва желанията й по очите, великолепни рокли и спално бельо от най-фин лен, изобилна храна. А тя ще бъде господарка на дома, обожавана съпруга, която ще дари мъжа си с красиви, здрави деца…
Жаси трепна и смутено сведе очи. Какво си въобразяваше тя? Аристократите не идваха в кръчми като тази, за да си изберат някоя келнерка за годеница. Най-много да се „потъркалят в сеното“ с нея, както се изразяваше Моли.
После обаче гордо отметна глава. Някой ден щеше да се отърве от унизителната бедност, да си извоюва богатство и уважение и да презре всички, които си въобразяваха, че стоят над Жасмин Дюпре.
Русият младеж благодари за пивото и внимателно я изгледа. Очевидно нямаше намерение да се задява с нея. Погледът му беше одобрителен. Сигурно виждаше в нея нещо повече от обикновена келнерка.
Жаси неволно се усмихна. Докато наливаше пивото, пръстите на мъжа докоснаха ръката й.
— Робърт, престани да зяпаш момичето и ме слушай! Онова, което имам да ти кажа, е по-важно.
Младежът отговори на усмивката й с искрено възхищение и Жаси почти не чу предупрежденията на другаря му.
— Знам, знам, пак ще ми разправяш за индианците, Джейми…
— Робърт!
Нечия ръка се вдигна и блъсна рамото на Жаси. Дръжката на стомната се изплъзна от пръстите й и пивото се разля по масата. Младото момиче стреснато сграбчи съда и го изправи.
— По дяволите, момиче, защо не внимаваш!
Не блестящият златен рицар произнесе това гневно проклятие, не, то излезе от устата на другия, който досега не беше благоволил дори да вдигне очи. Ала вниманието на Жаси се насочи изцяло към него. Мъжът скочи от мястото си. Пивото беше намокрило не само елегантната дантелена риза, а и документите, които разглеждаше.
Беше много висок, с широки рамене и тесен таз. Мускулестите бедра опъваха тесния брич, пъхнат във високи, излъскани до блясък ботуши.
Косата, черна и блестяща като ботушите, не беше по-тъмна от святкащите очи. Лицето му беше загоряло от слънцето и макар че не изглеждаше много по-стар от любезния си рус приятел, създаваше впечатление, че е поне с няколко години по-възрастен. Може би причината се криеше във властното излъчване на личността му, във видимата арогантност и витална енергия.