Така стоят нещата още от бремето на Великия мир, когато са се сформирали кастите. Според мен тази система е оцеляла досега, защото всички се боим от онова, което може да се случи при нейния срив: война.
- Докладът на Джанийн Матюс ли е причината за това? - пита майка ми. Джанийн Матюс е единственият представител на Ерудитите, избрана заради нейния коефициент на интелигентност. Баща ми често се оплаква от това.
- Доклад ли? - вдигам очи.
Кейлъб ми хвърля предупредителен поглед. Не се полага да говорим на масата, освен ако нашите родители не ни зададат директен въпрос, а те обикновено не го правят. Баща ми казва, че нашите наострени уши са истински дар за тях. А след вечеря, когато се преместим във всекидневната, те на свой ред наострят уши за онова, което ние ще кажем.
- Да - отговаря баща ми и присвива очи. - Тези арогантни, самонадеяни... - той млъква и се прокашля. - Извинявам се. Но в доклада си тя атакува характера на Маркъс.
Вдигам вежди.
- Какво се казва в него? - питам.
- Беатрис! - тихо произнася Кейлъб.
Навеждам глава и започвам да въртя вилицата, докато пламналите ми страни не възвръщат цвета си. Нию.к не обичам да ме гълчат. Особено пък брат ми.
- В него се казва - продължава баща ми, - че насилието и жестокостта на Маркьс към неговия син са причината момчето да избере Безстрашните вместо Аскетите.
Малцина са родените Аскети, които решават да напуснат кастата. Стане ли такова нещо, то дълго се помни. Преди две години синът на Маркъс - Тобиас, ни напусна и отиде при Безстрашните, а Маркьс беше съкрушен. Тобиас беше единственото му дете и единствен наследник, след като жена му почина при раждането на второто им дете. Бебето умря няколко минути по-късно.
Никога не съм виждала Тобиас. Той рядко взимаше участие в сбирките на нашата общност и никога не придружаваше баща си на вечерите у нас. Баща ми винаги е отбелязвал, че това е доста странно, но то вече нямаше значение.
- Жесток? Маркъс? - майка ми клати глава. - Бедният човек. Сякаш не му стига другото, ами и да му напомнят за тази загуба.
- Искаш да кажеш за предателството на неговия син -студено казва баща ми. - Но защо ли се изненадвам! Еруди-тите ни атакуват в докладите си вече месеци наред. А това съвсем не е последният. Ще има и още, убеден съм.
Съзнавам, че не е редно да говоря, но не мога да се удържа и изтърсвам:
- Защо го правят?
- Защо не се възползваш от възможността да изслушаш баща си, Беатрис? - благо казва майка. От нейните уста това прозвучава като предложение, не като заповед. Поглеждам през масата към Кейлъб, който ме следи с неодобрение.
Пак забивам поглед в граха пред себе си. Не зная дали още дълго ще мога да понасям живота в непрекъснато подчинение. Не съм чак толкова добра.
- И сама знаеш защо - казва баща ми. - Защото ние притежаваме нещо, което те искат. Издигането на познанието в култ води до жажда за власт, а това тласка хората към тъмни и злачни места. Трябва да сме благодарни, че сме по-мъдри от тях.
Кимам. Убедена съм, че няма да избера Ерудитите, макар тестът да ми дава това право. Аз съм дъщеря на баща си.
Родителите ми вдигат масата след вечеря. Дори не позволяват на Кейлъб да им помогне, защото, вместо както обикновено да се съберем всички във всекидневната, тази вечер ние двамата трябва да се уединим - предполага се, че ще разсъждаваме върху резултата от нашите тестове.
Семейството ми сигурно щеше да ми помогне при избора, ако имах възможност да обсъдя с тях резултатите от теста. Но това не ми е позволено. Предупредителният шепот на Тори прозвучава в ушите ми всеки път, щом ми се прищява да отворя уста.
Двамата с Кейлъб се качваме по стълбите и горе, преди да се отправим към стаите си, той спира и слага ръка върху рамото ми.
- Беатрис - казва, гледайки ме строго в очите, - двамата с теб трябва да мислим за семейството си. - В гласа му се прокрадва остра нотка. - Но въпреки това, трябва да мислим и за себе си.
За момент го гледам втренчено. Никога не съм го виждала да мисли за себе си, никога не съм го чувала да отстоява нещо друго, освен безкористност и себеотрицание.
Толкова съм стъписана от тази промяна, че успявам да кажа само онова, което се очаква от мен.
- Тестът не би трябвало да променя нашия избор.
Той леко се усмихва.
- Дали наистина е така?
После стиска рамото ми и се отправя към своята стая. Надниквам след него и виждам неоправеното легло и купчината книги върху писалището. Той затваря вратата. Ще ми се да му бях казала, че преживяваме едно и също. Ще ми се да можех да говоря с него така, както бих искала, а не както се очаква от мен. Но мисълта да призная, че се нуждая от помощ, е непоносима и аз поемам в обратната посока.