Влизам в моята стая и, когато затварям вратата зад себе си, осъзнавам, че решението всъщност може да се окаже съвсем просто. От мен ще се иска голямо себеотрицание, за да избера Аскетите и голяма смелост, за да предпочета Безстрашните. Вероятно самият избор на едните пред другите ще докаже към коя каста всъщност принадлежа. Утре тези мои две качества ще влязат в схватка и само едното от тях ще вземе връх.
5
Автобусът, на който се качваме, за да отидем на Изборната церемония, е пълен с хора в сиви ризи и сиви панталони. Блед пръстен слънчева светлина прогаря облаците, като върха на запалена цигара. Никога не съм пушила - цигарите са тясно свързани със суетата, - но когато слизаме от автобуса, тълпата Прями пред сградата дими с пълна сила.
Трябва силно да отметна глава назад, ако искам да видя върха на Цитаделата, но дори тогава част от нея остава скрита в облаците. Това е най-високата сграда в града. От прозореца на спалнята си виждам светлините на двата шпила върху покрива й.
Следвам родителите си, които слизат от автобуса. Кейлъб изглежда спокоен, каквато щях да съм и аз, ако знаех какво да правя. Сега обаче имам чувството, че сърцето ми всеки момент ще изскочи от гърдите, затова сграбчвам ръката му за опора, докато изкачваме парадното стълбище.
Асансьорът е претъпкан, затова баща ми отстъпва нашето място на група Миротворци. Ние продължаваме по стълбите, следвайки го мълчаливо. Нашият пример е последван и от останалите членове на кастата ни и скоро тримата сме увлечени от поток в сиви дрехи, който се изкачва в полумрака нагоре. Изравнявам крачка с останалите. Стъпките на униформените отекват в ушите ми и еднородният вид на хората наоколо ме кара да вярвам, че бих могла да избера именно това. Бих могла да се влея в съзнанието на рояка от Аскети, насочено винаги навън.
Но след малко краката започват да ме болят, вече се боря за всяка глътка въздух и отново съм разколебана. Трябва да изкачим двайсет етажа, за да стигнем до мястото на Изборната церемония.
Баща ми придържа вратата на двайстия етаж и стои там като страж, докато останалите Аскети минават покрай него. Иска ми се да го изчакам, но тълпата ме блъска напред, отдалечава ме от стълбището и ме повлича в залата, където ще реша живота си оттук нататък.
Залата е разделена на концентрични кръгове. По края са застанали шестнайсетгодишните от всички касти. Все още, не ни наричат пълноправни членове; днешното решение ще ни направи послушници, а едва когато завърши периодът на инициацията, ще станем част от избраната каста.
Подреждаме се по азбучен ред според фамилията си, с която може и да се разделим днес. Заставам между Кейлъб и Даниел Пула, момиче от Миротворците с розови бузи и жълта рокля.
Столовете, на които ще седнат родителите ни, оформят следващия, по-вътрешен кръг. Те са разделени на пет групи според кастите. Не всички членове на кастите идват на Изборната церемония, но въпреки това, тълпата изглежда огромна.
Кастите се редуват при воденето на церемонията и се сменят всяка година, този път е ред на Аскетите. Маркъс ще прочете встъпителното слово и ще извика имената в обратен на азбучния ред. Кейлъб трябва да избира преди мен.
В последния кръг има пет метални купела, толкова големи, че бих се побрала в някой от тях, ако приклекна. Във всеки има по нещо, което символизира една от кастите: сиви камъни за Аскетите, вода за Ерудитите, пръст за Миротворците, живи въглени за Безстрашните и стъкло за Прямите.
Когато Маркъс извика моето име, ще пристъпя в центъра на трите кръга. Не трябва да проронвам и дума. Той ще ми подаде нож. Ще порежа с него ръката си и ще поръся с кръвта си купела на онази каста, която съм избрала.
Моята кръв капе върху камъните. Моята кръв съска върху въглените.
Преди да заемат местата си, родителите ми застават пред мен и Кейлъб. Баща ми ме целува по челото и усмихнат потупва Кейлъб по рамото.
- Доскоро - казва. Без следа от съмнение.
Майка ме прегръща и малкото решителност, която съм събрала, едва не ме напуска. Стискам челЬсти и се вторачвам в табана, откъдето висят кръгли фенери и изпълват залата със синя светлина. Имам чувството, че тя ме държи прекалено дълго в прегръдките си, дори след като съм отпуснала ръце. Преди да се отдръпне, извръща глава и прошепва в ухото ми:
- Обичам те. Каквото и да стане.
Наблюдавам смръщено гърба й, докато се отдалечава. Тя знае какво може да направя. Няма как да не знае, иначе не би го казала.