Отварям очи и протягам ръка. Кръвта ми капе върху килима между двата купела. После със стон, който не мога да потисна, премествам ръка и кръвта ми започва да съска върху жаравата.
Аз съм егоист. Аз съм смела.
в
Забивам очи в пода и заставам зад послушниците, родени Безстрашни, които са избрали да останат в собствената си каста. Всички са по-високи от мен, дори след като вдигам глава. Виждам единствено раменете им в черните дрехи. Щом и последното момиче прави своя избор - Миротворците, - идва време да си вървим. Безстрашните излизат първи. Минавам покрай мъже и жени в сиви дрехи, които доскоро бяха моята каста, вперили упорито поглед в нечий непознат тил.
Но трябва да видя родителите си поне още веднъж. В последния момент, преди да ги подмина, поглеждам през рамо и в същата секунда съжалявам, че съм го направила. Обвинителният поглед на баща ми ме изгаря. Когато усещам смъдене в очите, решавам, че е намерил начин наистина да ме подпали, за да ме накаже за стореното, но не е така - просто ще ревна всеки момент.
Зад него мама се усмихва.
Онези зад мен ме тласкат напред, далече от семейството ми, което последно ще напусне залата. Нищо чудно да останат, за да подредят столовете и да почистят купелите. Въртя глава, за да зърна Кейлъб в тълпата на Ерудитите зад мен. Той стои насред останалите послушници и се ръкува с другия трансфер - момчето, което доскоро беше от Прямите. Усмихва се безгрижно след извършеното предателство. Стомахът ми се свива и аз се обръщам. Щом на него му е толкова лесно, значи и аз би трябвало да се чувствам така.
Хвърлям поглед на момчето отляво, което доскоро беше Ерудит, а сега е бледо и неспокойно, както би трябвало да се чувствам и аз. Цялото ми време мина в тревоги коя точно каста да предпочета и дори през ум не ми мина какво би станало, ако избера Безстрашните. Какво ли ме чака в централата на Безстрашните?
Групата Безстрашни ме повлича към стълбището, вместо към асансьорите. Пък аз си мислех, че само Аскетите използват стълбите.
После всички се втурват надолу. Около мен се разнасят възклицания на изненада, викове, смях и звукьт от хиляди ходила, които се движат с различен ритъм. Да слизат по стълбите, за Безстрашните не е въпрос на кротост и себеотрицание, а щура постъпка.
- Какво става, по дяволите! - крещи момчето до мен.
Аз просто поклащам глава и продължавам вихрено да се спускам. Когато стигаме първия етаж, съм останала без дъх, а Безстрашните се втурват през изхода. Навън въздухът е студен и свеж, а небето е оранжево заради залязващото слънце. То се отразява в черните стъкла на Цитаделата.
Безстрашните се пръскат из улицата и препречват пътя на автобуса, а на мен ми се налага да спринтирам, за да настигна последните от тълпата. Докато тичам, моят смут се разсейва. Никога не съм бягала толкова дълго. Аскетите не одобряват всичко онова, което доставя лично удоволствие, и ето ти го резултата: дробовете ми горят, мускулите ме болят - това е жестоката наслада от бясното препускане. Следвам Безстрашните по улицата и, когато завиват зад ъгъла, долавям познат звук - свирката на влака.
- О, не! - простенва момчето до мен. - Налага ли се да се качваме на това нещо?
- Да - отговарям, останала без дъх.
Добре че толкова време гледах как Безстрашните идват на училище. Тълпата се проточва в дълга редица. Влакът се носи насреща ни по стоманените релси, светлините му примигват, свирката пищи. Вратата на всеки от вагоните е отворена, приканвайки Безстрашните да се метнат вътре - и те го правят, група след група, докато накрая оставаме само новите послушници. Родените в кастата вече знаят как да се качат на движещ се влак, така че след секунда оставаме само трансферите от други касти.
Пристъпвам напред с още неколцина и започвам да тичам. Препускаме успоредно на вагона известно бреме, после се мятаме странично. Не съм нито толкова висока, нито толкова силна като останалите, за да се кача във вагона от първия път. Увисвам на дръжката край вратата, рамото ми се удря в стената. Ръцете ми се тресат, докато най-накрая едно момиче от Прямите ме хваща и ме издърпва вътре. Дишайки тежко, й благодаря.
Чувам вик и поглеждам през рамо. Дребничкото момче от Ерудитите протяга ръце, опитвайки да се залови за вагона. Едно момиче от Ерудитите край вратата посяга да го хване за ръка, напряга се, но той е вече далече назад. Момчето пада на колене край релсите и обхваща главата си с ръце, докато ние се отдалечаваме.
Чувствам се зле. Той току-що се провали в инициацията си при Безстрашните. Сега вече е безкастов. Това може да се случи и с някой друг във всеки следващ момент.