- Никога досега ли не си яла хамбургер? - пита Кристина с ококорени очи.
- Не - отговарям. - Така ли му викат па това?
- Дървените ядат проста храна - намесва се Фор, кимайки към Кристина.
- Защо? - пита тя.
Вдигам рамене.
- Охолството се приема за ненужно угаждане.
Тя се изсмива.
- Тогава не е чудно, че си ги зарязала.
- Да, бе - подбелвам очи. - Само заради едното ядене.
Устата на Фор потрепва в ъгълчетата.
Вратата на трапезарията се отваря и всички разговори утихват. Поглеждам през рамо. Влязъл е млад мъж, а наоколо е така тихо, че чувам стъпките му. Лицето му е надупчено от пиърсинги на толкова места, че се отказвам да ги броя, а косата му е дълга, тъмна и мазна. Но не това го прави да изглежда страховит. Причината е студеният поглед, с който обхожда залата.
- Кой е този? - шепне Кристина.
- Името му е Ерик - отговаря Фор. - Той е един от лидерите на Безстрашните.
- Я стига! Той е толкова млад.
Фор й хвърля мрачен поглед.
- Тук възрастта няма значение.
Обзалагам се, че Кристина се кани да попита същото, за което си мисля и аз: „Тогава какаво има значение?". Но в този момент Ерик престава да оглежда залата и тръгва към масите. Тръгва към нашата маса и се стоварва на стола до Фор. Нито той поздравява, нито ние.
- Е, няма ли да ме представиш? - пита, посочвайки към нас с Кристина.
- Това са Трис и Кристина - казва Фор.
- Я, Дървена! - възкликва Ерик и нагло ми се усмихва. Усмивката му разтяга дупките на пиърсинга в устните му и те стават по-големи, а аз потръпвам. - Ще те видим колко дълго ще оцелееш!
Каня се да кажа нещо - вероятно да го уверя, че ще оцелея - но думите не идват. Не разбирам защо е така, но не искам Ерик да продължава да ме зяпа. Не искам никога повече да ме поглежда.
Той потропва с пръсти по масата. Кокалчетата на ръцете му са покрити със зараснали рани на местата, кзде-то биха се охлузили, ако удари нещо с голяма сила.
- Как я караш напоследък, Фор? - пита той.
Фор вдига рамене.
- Горе-долу - отговаря.
Да не би да са приятели? Погледът ми отскача ту към Ерик, ту към Фор. Поведението на Ерик, както седи и разпитва Фор, подсказва, че е така; но от начина, по който се държи Фор - изопнат като обтегната струна, - излиза, че има нещо друго. Вероятно са съперници, но как е възможно това, щом Ерик е лидер, а Фор - не?
- Макс ми каза, че се опитва да те открие, но теб все те няма - продължава Ерик. - Помоли да разбера какво става с теб.
Фор гледа Ерик в продължение на няколко секунди, преди да отговори.
- Предай му, че съм напълно удовлетворен от позицията, която заемам в момента.
- Значи иска да ти предложи работа, така ли?
Халките, прокарани през веждата на Ерик, улавят светлината. Може би Ерик приема Фор като потенциална заплаха за своя пост. Баща ми казва, че онези, които ламтят за власт и се доберат до нея, живеят в непрекъснат ужас да не я загубят. Ето защо трябва да даваме властта на тези, които не я искат.
- Така излиза - казва Фор.
- Но ти не сс интересуваш от нея.
- Вече две години това не ме интересува.
- Е - казва Ерик, - да се надяваме, че той най-после ще го схване.
Той тупа Фор по рамото малко по-силно от необходимото и се надига. Щом се отдалечава, аз тутакси се отпускам. Даже не съм си давала сметка колко съм била напрегната досега.
- Вие двамата... приятели ли сте? - питам, неспособна да овладея любопитството си.
- Бяхме в една и съща група послушници - казва Фор. -Той идва от Ерудитите.
Забравям, че бях решила да я карам по-полека с Фор.
- И ти ли идваш от друга каста?
- Мислех, че само Прямите ще ми създават грижи с техните безкрайни въпроси - отвръща студено той. - А сега имам и една Дървена на главата.
- Сигурно е така, защото си много отзивчив - казвам с равен тон. - Също като ложе от пирони.
Той впива поглед в мен, но аз не отклонявам очи. Не е куче, но и при него действат същите правила. Отклоняването на погледа е знак за подчинение. Ако продължавам да го гледам в очите, е като да му хвърля ръкавица. От мен зависи кое ще избера.
Бузите ми пламват. Какво ли ще последва, когато някой от двама ни не издържи на напрежението?
Но той само казва:
- Внимавай, Трис!
Стомахът ми натежава, сякаш току-що съм глътнала камък. Безстрашните на съседната маса викат по име Фор и аз се обръщам към Кристина. Веждите й повдигат челото.
- Какво? - питам.
- Имам теория.
- И каква е тя?
Тя вдига хамбургера, ухилва ми се и отвръща:
- Че сама си търсиш смъртта.