- Но какво... - обажда се през прозявка Питър, - какво общо има стрелбата с храбростта?
Фор изтръгва пистолета от ръката му, притиска дулото към челото на Питър и вкарва куршум в цевта. Питър замръзва с отворена уста, прозявката сякаш е заседнала в гърлото му.
- Събуди се! - озъбва се Фор. - В ръката си имаш зареден пистолет, идиот такъв. Дръж се подобаващо!
Той отпуска пистолета. Когато непосредствената опасност отминава, погледът в зелените очи на Питър става твърд. Изненадана съм, че успява да се овладее и да не отговори. През целия си досегашен живот на Прям винаги гласно е изразявал своето мнение; въпреки това, в момента мълчи, а бузите му са почервенели.
- И за да отговоря па въпроса ти... Вероятността да подмокриш гащите и да ревнеш за майка си е много по-малка, ако си подготвен да се защитаваш. - Фор спира в края на редицата и се обръща на пети. - Ето и още нещо, което може да ви потрябва по-късно, докато сте още в първа степен. Затова ме наблюдавайте!
Той се обръща към стената с мишените - квадратни шперплатови плоскости с по три червени концентрични кръга срещу всеки от нас. После се разкрачва, хваща пистолета с две ръце и стреля. Звукът е толкова силен, че ушите ми писват. Проточвам врат, за да погледна мишената. Куршумът е минал през средния кръг.
Обръщам се към своята мишена. Семейството ми никога не би одобрило стрелбата с пистолет. Ще кажат, че пистолетите се използват единствено при самозащита, а не за насилие.
Прогонвам мисълта за семейството си, разтварям крака на ширината на раменете и внимателно обхващам дръжката на пистолета с две ръце. Оръжието е тежко и ми е трудно да го протегна напред, но държа да е колкото може по-далече от лицето. Натискам спусъка, отначало колебливо, после по-силно, пазейки се от пистолета. Ушите ми писват от изстрела, а откатът тласка ръката ми обратно, към носа. Политам назад и опирам ръка в стената зад мен, за да запазя равновесие. Представа нямам къде е попаднал куршумът, но знам, че е далече от целта.
Стрелям отново и пак, и пак, но нито един куршум не попада в мишената.
- От статистическа гледна точка - обажда се до мен момчето от Ерудитите, името му е Уил и се хили насреща ми, - досега трябваше да уцелиш мишената поне веднъж, дори случайно. - Той е русокос, рошав, с бръчка между веждите.
- Така ли било! - казвам, без да трепна.
- Аха - отговаря. - Според мен ти всъщност си абсолютно непригодна.
Скърцам със зъби и се обръщам към мишената, решена този път поне да остана на крака. Щом не мога да се справя още с първата задача, как изобщо ще стигна до финала на първа степен?
Дръпвам спусъка силно и този път съм подготвена за отката. Ръцете ми отскачат, но продължавам да стоя стабилно на краката си. В ъгъла на мишената се появява дупка от куршум и аз поглеждам въпросително към Уил.
- Както виждаш, излязох прав. Статистиката никога не лъже - казва той.
Усмихвам се леко.
Чак на петия път уцелвам мишената в средата и това предизвиква прилив на енергия в жилите ми. Вече съм напълно будна, с широко отворени очи и затоплени ръце. Свалям пистолета. Способността да контролираш нещо толкова опасно дава власт. Изобщо да контролираш нещо. Точка.
Може би тук съм си на мястото.
Когато прекъсваме за обяд, ръцете ми пулсират от стискането на пистолета и ми е трудно да изпъна пръсти. Разтривам ги, докато вървя към столовата. Кристина кани Ал да седне с нас на обяд. Всеки път, когато го погледна, отново чувам риданието му.
Разбутвам граховите зърна с вилицата и мислите ми блуждаят около теста за установяване на наклонностите. Когато Тори ме предупреди колко е опасно да си Дивергент, имах чувството, че страшната тайна е дамгосана върху челото ми и ако не внимавам, някой рано или късно ще я забележи. Досега нямаше проблем, но въпреки това, не се чувствам в безопасност. Какво ще стане, ако за миг се разсея и се случи нещо ужасно?
- Хайде стига бе, наистина ли не ме помниш?! - обръща се Кристина към Ал, докато си прави сандвич. - Само преди няколко дни учехме заедно математика. А аз изобщо не съм от тихите.
- Проспах повечето часове по математика - отговаря Ал. - Беше все първият час!
Ами ако опасността се забави - какво ще стане, ако ме сполети след години и аз изобщо не предусетя наближаването й?
- Трис - вика Кристина и щрака с пръсти пред лицето ми, - тук ли си?
- Какво? Какво има?