- Питам дали помниш по някой от предметите да сме били заедно - казва тя. - Нищо лично, ама май изобщо не те помня. За мен всички Аскети изглеждаха еднакво. Не че сега е различно, но ти вече не си от тях.
Впивам поглед в нея. Сякаш това трябва постоянно да ми се напомня.
- Извинявай, да не те обидих? - пита тя. - Просто съм свикнала каквото ми е на ума, това да ми е и на езика. Мама все казваше, че любезностите са лъжа в красива опаковка.
- Явно затова нашите касти не се спогаждат особено - казвам и се изсмивам кратко. Прямите и Аскетите не се мразят помежду си като Ерудитите и Аскетите, но все пак се избягват. Истинският противник на Прямите са Миротворците. Онези, които преследват мира на всяка цена, казват Прямите, винаги ще мамят, за да не разбунят духовете.
- Мога ли да седна тук? - пита Уил, потупвайки масата с пръст.
- Какво, вече не искаш ли да си с твоите приятелчета Ерудити? - пита Кристина.
- Те не са ми приятелчета - отговаря Уил, докато оставя чинията. - Като сме трансфери от една и съща каста, не означава, че се спогаждаме особено. На всичкото отгоре Едуард и Мира са гаджета и нямам намерение да ставам трето колело.
Едуард и Мира, другите двама трансфери от Ерудитите, седят през две маси и така са се лепнали един за друг, че лактите им се блъскат, докато режат храната. Мира от време на време спира, за да целуне Едуард. Наблюдавам ги внимателно. През живота си съм виждала само няколко пъти хора да се целуват.
Едуард извръща глава и притиска устни в устата на Мира. Въздухът излиза със свистене между зъбите ми и аз отклонявам поглед. Една част от мен очаква двамата да бъдат смъмрени за това. Другата се пита с известна нотка на отчаяние какво ли е да усетиш нечии устни върху своите.
- Трябва ли да го правят толкова демонстративно - казвам.
- Тя просто го целуна - поглежда ме намръщено Ал. Когато се мръщи, дебелите му вежди опират до миглите. - Не е като да са се съблекли голи.
- Хората не се целуват пред очите на останалите.
Ал, Уил и Кристина ми се усмихват съчувствено.
- Какво? - питам.
- Аскетът в теб пак надига глава - отговаря Кристина. - Никой от нас, няма нищо против малко публична проява на чувства.
- О! - вдигам рамене. - Ами... В такъв случай ще трябва и аз да го преодолея.
- Или пък може да си останеш фригидна - казва Уил, а зелените му очи проблясват пакостливо. - Така де, ти си решаваш.
Кристина запраща франзелата към него. Той я улавя и забива зъби в хлебчето.
- Не се дръж гадно с нея - казва тя. - Студенината й е вродена, също както ти си многознайко.
- Аз не съм студена - възкликвам.
- Не се връзвай! - казва Уил. - Не ти се отразява добре. Я се виж, цялата почервеня!
От тази забележка още по-силно пламвам. Всички се кискат. Насилвам се и аз да се засмея и след няколко секунди смехът ми става съвсем естествен.
Чувствам се добре, когато се смея отново.
След обяда Фор ни повежда към нова зала.Тя е огромна, с напукан дървен под, който проскърцва, а в средата му е нарисуван голям кръг. На стената отляво има зелена учебна дъска. Учителят ми от Начално ниво използваше такава, но оттогава не съм виждала подобна. Сигурно това има нешо общо с приоритетите на Безстрашните - най-напред практиката, после теорията.
Имената ни са изписани върху дъската по азбучен ред. Провесени на крачка една от друга, в единия край на залата има избелели боксьорски круши.
Подреждаме се в редица зад тях, а Фор се изправя по средата, така че всички да го виждаме.
- Както казах и сутринта - започва той, - следващото нещо е да се научите да се биете. Целта е да сте готови за действие; тялото ви да е подготвено да реагира срещу заплахите и предизвикателствата. Това ще ви е необходимо, ако имате намерение да оцелеете като Безстрашни.
Дори не мога да си представя живота си като една от Безстрашните. Единственото, за което мисля в момента, е как ще мина през инициацията.
- Днес ще изучим техниките, а утре започвате да се биете един срещу друг - казва Фор. - Затова ви препоръчвам да внимавате. Тия, които не усвояват бързо, ще ги боли.
Фор назовава няколко вида удари и показва как се изпълнява всеки: първо във въздуха, после - върху боксовата круша.
Усвоявам ги, докато се упражняваме. Както и при стрелбата, имам нужда от няколко опита, за да схвана стойката и движенията на тялото. Ударите стават все по-сложни, макар Фор да ни учи само на най-основното. От боксовата круша рьцете и краката ми се натъртват, кожата ми се зачервява, а тя почти не се помръдва, независимо колко силно я удрям. Наоколо се чува само звукьт на човешка плът, която се удря в твърда материя.