- Ето, виждаш ли! - казва Кристина. - Ти си... удивителна.
Предвид обстоятелствата, това е най-добрият комплимент, който може да ми направи. Усмихвам й се в огледалото.
- Харесва ли ти? - пита тя.
- Аха - кимам. - Приличам на съвсем друг човек.
Тя се разсмива.
- Това хубаво ли е, или лошо?
Отново се поглеждам в огледалото. За първи път мисълта да се откажа от природата си на Аскет не ме притеснява; сега това ми вдъхва надежда.
- Хубаво е. - Разтърсвам глава. - Извинявай. Просто досега не ми беше позволено да се гледам в огледало толкова дълго време.
- Наистина ли? - Кристина клати глава. - Аскетите са странна каста, така да знаеш.
- Хайде да вървим да гледаме как Ал се татуира - предлагам. Въпреки че съм напуснала старата си каста, все още не съм готова да я критикувам.
Докато бях у дома, двете с майка ми на всеки шест месеца си набавяхме нови, почти еднакви дрехи. Никак не е трудно да ратределяш ресурсите, когато всички ползват едно и също, но нещата в лагера на Безстрашните са по-различни. На всеки се отпускат определено количество точки на месец и роклята ще ми струва една от точките в месечната ми дажба.
Двете с Кристина се втурваме надолу по тясната пътечка, която води към студиото за татуировки. Когато пристигаме, Ал вече седи на стола, а един дребен сух човек, на когото почти не е останал и къс нетатуирана кожа, рисува паяк върху едната му ръка.
Уил и Кристина прелистват каталога с моделите татуировки и се ръгат с лакти взаимно, щом попаднат на някоя хубава. Сега, докато седят един до друг, забелязвам колко са различни. Кристина е тъмнокожа и стройна, Уил е бледолик и набит, но безгрижните им усмивки си приличат.
Аз снова из студиото и разглеждам творбите по стената. В наши дни единствените художници са от кастата на Миротворците. Според Аскетите изкуството е непрактично, а времето, прекарано да му се наслаждаваш, може да бъде посветено в служба па другите, затова, макар да съм виждала рисунки в учебниците, никога преди не съм била в украсена с картини стая. Това прави обстановката някак по-топла и задушевна и бих могла да прекарам тук часове, без да усетя времето. Плъзгам пръсти по рисунките. Изображението на ястреб върху една от тях ми напомня за татуировката на Тори. Под него има рисунка на птица В полет.
- Това е гарван - казва един глас зад гърба ми. - Красив е, нали?
Обръщам се и виждам Тори зад гърба си. Имам чувството, че отново съм в стаята за тестване на наклонностите с огледалата около мен и жиците, прикачени към челото ми. Не очаквах, че някога ще я срещна пак.
- Ей, здрасти! - Тя се усмихва. - Не мислех, че ще те видя пак. Беатрис, нали така?
- Всъщност, Трис - казвам. - Тук ли работиш?
- Да. Просто бях прекъснала за малко, докато проведа тестовете. Иначе през повечето време съм тук. - Тя се потупва замислено по брадичката. - Това име ми звучи познато. Не беше ли първата, която скочи?
- Да, така е.
- Добър скок.
- Благодаря. - Докосвам рисунката на летящата птица. - Виж, трябва да поговоря с теб за... - Поглеждам към Уил и Кристина. Не бива да притискам Тори точно сега, те ще започнат да разпитват. - За нещо. По някое време.
- Не мисля, че това ще бъде много разумно - отговаря тихо тя. - Помогнах ти, доколкото можах, но оттук нататък трябва да се справяш сама.
Прехапвам устни. Тя може да отговори на моите въпроси, сигурна съм, че е така. Ако отказва да го направи сега, ще трябва да я накарам някой друг път.
- Искаш ли татуировка? - пита тя.
Рисунката на летяща птица определено приковава вниманието ми. Когато дойдох, изобщо нямах намерение да си правя пиърсинг или татуировка. Осъзнавам, че ако го направя, ще забия още един клин между мен и семейството си, който никога няма да мога да извадя. Ако животът ми тук продължава както досега обаче, това ще бъде най-незначителната пречка между нас.
Но сега вече разбирам онова, което Тори ми каза за своята татуировка - тя символизира страховете, които е преодоляла; припомня й откъде е тръгнала, но в същото време е и знак, докъде е стигнала. Сигурно има начин да отдам почит към досегашния си живот, преди да поема по нов път.
- Да - казвам. - Три летящи птици.
Прокарвам пръст по ключицата си, показвайки посоката на техния полет - към сърцето. По една птица за всеки член от семейството, с което се разделих.
9
- Тъй като сте нечетно число, един от вас днес няма да се бие - казва Фор, отстъпвайки от дъската в залата за тренировки. После ме поглежда. Срещу моето име мястото е празно.