- Значи денят трябва да е много специален за теб. Денят преди избора.
- Пусни ме да си вървя! - казвам. В ушите ми кънти. Гласът ми обаче звучи ясно и решително - не както съм очаквала. Сякаш не е моят.
Готова съм. Знам какво трябва да направя. Представям си как замахвам с лакът и го удрям. Виждам как пликът с ябълките отхвръква настрани. Чувам как стъпките ми тичешком се отдалечават. Подготвям се за действие.
Но тогава той пуска ръката ми, взима плика с ябълки и казва:
- Избирай мъдро, малката!
4
Стигам моята улица пет минути по-рано от обичайното, както показва часовникът ми - това е единственият накит, позволен на Аскетите, и то само защото е практичен. Има сива каишка и стъклен циферблат. Ако го извъртя под прав ъгъл, мога да видя отражението си върху стрелките.
Всички къщи на моята улица са еднотипни. Построени са от сив бетон и имат по няколко прозореца в изчистена правоъгълна форма, без излишни декорации. Тревата по моравите отпред е осеяна с бурени, а пощенските кутии са от прост метал. За някои гледката може да е потискаща и неприветлива, но на мен тази простота ми действа успокояващо.
Причината за семплия дизайн не е, за да се отличаваме от другите касти, както понякога го тълкуват те. Всичко - нашите къщи, дрехите ни, прическите - е направено с едничката цел да ни помогне да забравим за самите себе си, да ни спаси от суетата, алчността и завистта, които са просто различни форми на егоизма. Ако всеки от нас притежава малко, стреми се към още по-малко и всички сме равни, тогава никой на никого не завижда.
Опитвам се да харесвам това.
Сядам на предното стълбище и чакам Кейлъб да си дойде. Не се налага да чакам дълго. След минута забелязвам облечени в сиви роби фигури да крачат в дъното на улицата. Дочувам смях. В училище се стремим да не привличаме вниманието върху себе си, но приберем ли се у дома, започват игрите и закачките. Въпреки това, естествената ми склонност към сарказма не се приема с добро око. Сарказмът винаги е за нечия сметка. Сигурно Аскетите имат право, като изискват от мен да го потискам. Може пък да не трябва да изоставям семейството си. Ако си наложа да се държа като останалите Аскети, това може да ме направи една от тях.
- Беатрис! - възкликва Кейлъб. - Какво стана? Добре ли си?
- Всичко е наред. - Той е със Сюзън и брат й Робърт. Сюзън ме поглежда странно, сякаш съм друг човек, не този, когото е познавала до тази сутрин. Вдигам рамене. - Прилоша ми след теста. Сигурно е от течността, дето ни я дават. Сега обаче съм добре.
Опитвам да се усмихна колкото може по-убедително. Изглежда успявам да заблудя Сюзън и Робърт, които вече не изглеждат толкова притеснени за душевното ми състояние, но Кейлъб присвива очи насреща ми, както прави всеки път, щом заподозре някого в двуличие.
- Вие двамата с автобус ли се возихте днес? - питам. Малко ме интересува как Сюзън и Робърт са се прибрали след училище, но трябва да сменя темата.
- Баща ни трябва да работи до късно - отговаря Сюзън. - Освен това ни посъветва да поразмишляваме известно време преди церемонията утре.
При споменаването на церемонията сърцето ми започва да бие учестено.
- Добре сте дошли, ако решите да наминете по-късно -любезно казва Кейлъб.
- Благодаря - усмихва му се Сюзън.
Робърт вдига вежди насреща ми. Двамата с него непрекъснато си разменяме погледи през последната година, откакто Сюзън и Кейлъб започнаха да се ухажват предпазливо, както само Аскетите го правят. Очите на Кейлъб проследяват Сюзън, докато се отдалечава по тротоара. Налага се да го стисна за ръката, за да го изкарам от унеса. Повеждам го към къщи и хлопвам вратата зад нас.
Той се изврьща към мен. Тъмните му прави вежди се си-бират и между тях се образува бръчка. Когато се намръщи, още повече започва да прилича на майка ми и баща ми. За миг си представям как води сьщия живот като баща ми; остава при Аскетите, усвоява някой занаят, жени се за Сюзън и създава семейство. Всичко ще бъде прекрасно.
Аз обаче може и да не го видя.
- Сега вече ще ми кажеш ли истината? - меко пита той.
- Истината е - казвам, - че не трябва да го обсъждам с никого. А и ти не би трябвало да питаш.
- Толкова правила престъпи, та пред това ли се спря? Дори когато става дума за нещо толкова важно? - Веждите му се сливат, той хапе ъгълчето на устната си. Макар да ме обвинява с думи, гласът му звучи така, сякаш се опитва да изкопчи информация от мен - май наистина иска да му отговоря.
На свой ред присвивам очи.