Ърскин Колдуел
Диви цветя
С изгрева на слънцето присмехулникът, който цяла нощ, кацнал на върха на покрива, пълнеше ясния хладен въздух с песните си, отлетя. Настана тишина — дълбока и тайнствена като равната песъчлива земя, която се простираше наоколо въз всички посоки, на мили далеч. Вечерните сенки се разместиха по белия пясък под дърветата и край стълбовете на оградите и разстлаха по земята дантелената мрежа на клоните и разкривените дъски на стоборите.
Слънцето изгря — подскачаше и се люлееше, втурнало се нагоре, сякаш страшно бърза да се издигне над върховете на боровете, та да освети цялата равнина — от тук, чак до Зализа.
Стаята, в която спяха, беше светла и топла. Нели се събуди още с отлитането на присмехулника. Лежеше настрана, мушнала ръка под главата си. Другата й ръка, отметната нагоре, бе отпусната върху възглавницата. Клепачите й потрепериха. Сетне застинаха. И после отново трепнаха — бързо, десетина пъти едно след друго. Търпелива както винаги, тя зачака Върн да отвори очи.
Снощи Върн се прибра късно, но не я разбуди. Бе го чакала, но по едно време тъй много й се доспа, че очите й се затвориха преди да се е върнал.
Тъмнокосата глава на възглавницата до нея изглеждаше уморена и безсилна. Дори насън челото на Върн леко се бърчеше над носа. В ъглите на очите му кожата беше по-тъмна Тя предпазливо се надвеси над него и го целуна по бузата. Искаше й се да обхване главата му с две ръце, да го притегли към себе си и притиснала мургавата му глава, дълго, дълго да го целува.
Клепачите й неволно трепнаха пак.
— Върн — тихо прошепна тя, — Върн!
Той бавно отвори очи и моментално ги затвори.
— Върн, мили! — Сърцето й неудържимо затупа.
Върн извърна лице към нея и намести глава между ръката и гърдите й. Най-после тя усети дъха му в шията си.
— О, Върн! — полугласно рече тя.
Осъзнал, че го целува по очите, по страните, по челото, в устата, сега вече Върн се пробуди и я потърси с ръце. Притиснаха се плътно.
— Какво ти каза той, Върн? — попита го тя; не можеше повече да чака. — Какво, Върн? — Той отвори очи, едва сега разсънил се напълно.
По лицето му тя прочете думите, които трябваше да изрече.
— Кога, Върн?
— Днес — каза той, отпусна клепачи и отново се сгуши в нейната топлина.
Като чу това, устните й потрепериха. Не можа да се овладее.
— А къде ще се преместим, Върн? — попита тя като малко дете и погледна устните му за отговор.
Той поклати глава, притисна се силно в гърдите й и замря, долепен до нейното тяло.
Дълго лежаха неподвижни. Ранното есенно слънце стопли стаята и в нея отново стана душно като през лятото. От излющения перваз на прозореца горещината плъпна нагоре на трептящи малки талази. До настъпването на зимата щеше да има още малко лято.
— А ти каза ли му? — обади се Нели. Не се доизказа и наведе поглед. — Каза ли му за мен, Върн?
— Да.
— А той?
Върн не отговори. Свря глава в гърдите й и се вкопчи о нея, сякаш търсеше онзи сок, който би върнал силите в тялото му, за да се изправи след малко в голата стая.
— Той нищо ли не каза, Върн?
— Само това, че не можел нищо да стори. Не помня точно какво рече. Но разбрах какво искаше да каже.
— Нима това не го интересува, Върн?
— Мисля, че му е все едно, Нели.
Нели се изопна, трепна; тялото й се вдърви като че изведнъж е загубила всякакъв контрол над себе си.
— Но нали на теб не ти е все едно, Върн?
— Боже мой, не! Сега това е всичко, друго не ме интересува. И ако нещо се случи…
Те лежаха дълго в обятията си, а мислите им ги връщаха все по-близо до действителността.
Нели стана първа. Върн не разбра колко бързо бе минало времето — Нели бе вече излязла от стаята. Върн скочи от леглото, облече се и дотича в кухнята да запали печката. Когато тя се разпали, Нели вече белеше картофите.
На закуска много не приказваха. Трябваше да се местят, трябваше да се преместят още днес. Не им оставаше нищо друго. Покъщнината не беше тяхна, а дрехите им бяха толкова малко, че пренасянето съвсем нямаше да ги затрудни.
Докато Нели измие съдовете, Върн стегна багажа. Не беше кой знае каква работа — трябваше само да свърже в един вързоп своите панталони и ризи, дрехите на Нели — в друг, и да потеглят.
Когато се приготвиха да тръгват, Нели спря на дворната врата и се обърна да погледне къщата още веднъж. Не съжаляваше, че напускат това място, макар тук да беше единственият им общ дом, който са имали досега. Къщата бе тъй разнебитена, че сигурно след някоя и друга година щеше да рухне. Покривът течеше, една от стените се беше изместила от подпорната си греда, а верандата бе хлътнала до земята.
Върн я дочака. Тя се извърна от къщата — в очите й блестяха сълзи — и не погледна повече назад. На първата миля пътят правеше завой и боровете скриха къщата от погледа им.