— Къде отиваме, Върн? — през сълзи го попита тя.
— Просто ще вървим, додето намерим нещо — отвърна той. Знаеше много добре — това знаеше и тя, — че в този край на боровете и пясъка фермите и къщите понякога се намират на десет-петнайсет мили една от друга. — Нямам представа къде ще спрем.
Повлякла нозе в песъчливия път, тя усети край себе си уханието на последните летни цветя. Те се криеха в шубраците и буренака и тя все спираше за миг да ги открие край пътя. Върн продължаваше нататък и ненамерила цветята, които диреше, тя хукваше да го настигне.
Следобедът преваляше, когато стигнаха някакво поточе. Тук беше сенчесто и прохладно. Върн й намери място да легне, събра купчина сухи борови иглици, олющи от дърветата шепа мъх да й подложи под главата и я събу — да си починат краката й. Донесе й вода — тя миришеше на листа и на тревите, които се къпеха в поточето, но беше студена и бистра. Още не сръбнала, тя заспа.
Върн я събуди късно.
— Спиш вече два-три часа, Нели. Какво мислиш, можеш ли до мръкнало още малко да повървиш?
Тя се надигна, обу си обувките и тръгна подире му към пътя. Щом се изправи на нозе, усети, че й се вие свят. На Върн не биваше да казва — не искаше да го тревожи. При всяка крачка я прерязваше болка. Понякога беше едва поносима — Нели хапеше устни и свила юмруци, чупеше пръсти, — но продължаваше да върви след него, като се криеше от погледа му — да не разбере.
На залез слънце тя спря и приседна край пътя. Стори й се, че повече не може ни една крачка да направи. От болка лицето й побледня, а ръцете и краката изтръпнаха, сякаш някой ги е откъснал от тялото. И преди да разбере какво й става, тя загуби свяст.
Кога го отвори очи, Върн коленичеше до нея, вееше й с шапката си. Тя го погледна в лицето и се постара да се усмихне.
— Защо не ми каза, Нели? Не знаех, че си толкова уморена.
— Не исках да се уморявам. Но просто не издържах.
Върн се вгледа в нея и продължаваше да вее с шапката.
— Как ти се струва, може ли да ни се случи, преди да сме стигнали? — разтревожено попита той. — Кажи, Нели, може ли?
Нели притвори очи, помъчи се да не мисли. От сутринта не бяха минали покрай нито една ферма, покрай нито една къща. Не знаеше колко им остава до първия градец, а сега вече се боеше да си помисли колко им остава и до първата къща. Мисълта я ужаси.
— Нали ми каза, че уж имало още две седмици? Нали, Нели?
— Тъй ми се струваше. Но сега, след това ходене цял ден…
Той изпусна шапката и уплашено се огледа. Не виждаше какво може да стори, но съзнаваше, че още тозчас трябва нещо да направи.
— Не бива да се мотаем — рече той, — трябва да направя нещо.
Вдигна я на ръце и я пренесе от другата страна на пътя. Положи я да легне под един бор, сетне развърза вързопите, сложи куп дрехи под главата й, а с останалите й загърна краката.
Слънцето бе залязло, стъмваше се. Ами сега? Страхуваше се да я остави съвсем сама тук, в гората, но разбираше, че трябва да потърси помощ.
— Върн! — обади се тя и протегна ръка да го докосне.
Той сграбчи ръката й, стисна я, погали я.
— Какво има, Нели?
— Страх ме е, ще се случи… ще се случи… ей сега ще се случи! — гласът й отпадна и очите й се затвориха, преди да довърши.
Върн се наведе и видя, че устните й са останали без капка кръв, а лицето — бяло, по-бяло лице никога не бе виждал. Тялото й се напрегна и тя прехапа устни да не извика от болка.
Върн скочи и се завтече към пътя. Огледа се вдясно, вляво. Нощта бе паднала тъй неусетно, че не можа да различи ниви ли вижда, или голи поля — това би му подсказало дали наблизо има хора. Не се виждаше ни къща, ни човек.
Върн се върна тичешком при Нели.
— По-добре ли си сега?
— Да можех да поспя поне малко, струва ми се, ще ми стане по-добре.
Той се отпусна до нея и я прегърна.
— Да зная, че няма да те е страх, ще ида да потърся някоя къща, да взема я кола, я нещо друго — да те пренесем Не мога да те оставя тук, на земята, цяла нощ.
— Ами ако не се върнеш… навреме! — неистово извика тя.
— Ще бързам колкото сили държат. Ще тичам, само да намеря някого!
— Ако се върнеш до два-три часа, ще издържа. Но забавиш ли се повече, няма да изтрая сама.
Той се изправи.
— Отивам!
Върн се втурна по пътя с всички сили. Спомни си как бе молил да ги оставят в къщата още малко, да не тръгва Нели в това състояние. Единственият отговор, дори след като обясни за Нели, бе поклащане на глава. Видя, че е безсмислено да се моли. Изхвърлиха го, а той не можеше нищо да стори. Бе сигурен, че има да взима пари за своята реколта тази есен — може би няколко долара, — но каква полза да си ги иска. Прибра се в къщи с ясното съзнание, че трябва да напуснат. Хукнал презглава, Върн се препъна и падна на пътя.