Когато се надигна, съзря пред себе си светлина. Беше само блед лъч от прозорец, плътно затворен с капак. Но това означаваше къща, а в къщата живееха хора. Той стремглаво затича нататък.
Изпод къщата лавна куче, но той не му обърна внимание. Намери се до вратата и я заблъска с пестници.
— Пуснете ме! Отворете!
Вътре някой извика, катурнаха се столове. Кучето изхвръкна изпод къщата и се нахвърли да го ухапе по крака. Върн се помъчи да го изрита, но то се оказа упорито като него и още по-разлютено отново го връхлетя. Най-после той счупи резето и отвори вратата.
В стаичката се криеха неколцина негри. Под леглото, зад един долап и под кревата той видя глави и нозе.
— Не се плашете — каза той колкото може по-спокойно. — Идвам за помощ. Долу на пътя е жена ми, зле е. Трябва да я заведем до някоя къща. Лежи, на земята лежи!
Под леглото изпълзя негър с посивели коси — изглеждаше на петдесет, най-старият от всички.
— Ще ти помогна, господарю — рече той. — Като си викнал така, отде да знаем какво искаш. Затова не ти отворихме.
— Нямаш ли каруца? — попита Върн.
— Имам, каручка за един кон — каза старият. — Джордж, идете с Пит да впрегнете мулето! Бързо!
Две момчета се измъкнаха от своите скривалища и се завтекоха към задната врата.
— Ще ни трябва и нещо като дюшек, да легне — каза Върн.
Негърката дръпна завивката от леглото, Върн грабна сламеника и го изнесе на пътя. Закрачи напред-назад и докато момчетата изкарат каруцата, помъчи се да си внуши, че с Нели всичко е в ред.
Като приготвиха колата, метнаха се в нея и колкото можеше мулето, препуснаха по пътя. До горичката, дето бе оставил Нели, стигнаха за по-малко от половин час. Едва сега той разбра, че го е нямало най-малко три часа.
Върн я повика и скочи от каруцата. Тя не се обади. Той изтича по склона и падна на колене до нея.
— Нели! — извика той и я разтърси. — Събуди се, Нели! Аз съм, Върн! Нели!
Но тя мълчеше. Долепи лице до нейното и усети изстиналата й страна. Сложи ръка на челото й — също студено. Тогаз потърси китките на ръцете й и притисна ухо до гърдите й.
Най-после негърът успя да го отдръпне. За миг Върн забрави къде се намира и какво се е случило. Главата му сякаш изведнъж се изпразни.
Негърът се опитваше да го заговори, ала Върн не чуваше ни дума. Схващаше, че нещо се е случило, че лицето и ръцете на Нели са студени, че не долавя ударите на сърцето й. Разбираше, но не искаше да повярва, че е истина.
Той се строполи на земята, зарови лице в боровите иглици и впи пръсти в меката влажна пръст. Над себе си чуваше гласове, чуваше думите, които гласовете изричат, но в тях нямаше капка смисъл. Някога — след дълго време — щеше да попита за детето, за рожбата на Нели, за тяхното дете. Но дотогава — колко ясно разбираше това! — трябваше да мине много време. Едва след много време думите отново щяха да имат значение.