— Никой уважаващ себе си комар няма да тръгне да те хапе — многозначително рече Крис в израз на обичта и уважението, които обикновено кинооператорът храни към режисьора.
— Каква е тази „свинска жена“? — заинтересува се Пола, която, поддала се на изкушенията на вкусните ястия и вина на „Ла бел Франс“ (без да разполага с чугунен стомах като нашите), благоразумно бе решила да пази стаята и бе изостанала от хода на събитията.
— „Свинската жена“ е младата студентка по зоология, която изучава поведението на глиганите в Камарг — самодоволно обясни Джонатан. — Хваща ги в капани, слага им „радиояки“ и после тича в едно радиофургонче да следи движенията им. Точно това ще снимаме.
— Не може ли през деня, когато комарите спят? — попита с известна надежда Брайън.
— Свинете не са склонни да се показват през деня обясни Джонатан. — Поне тъй ми е казано. Вярно ли е, Британик?
— Да — отвърна Британик. — Дивата свиня обикновено се храни през нощта, особено в райони, където денем има опасност от ловци. А сега действително се организират хайки за глигани.
— Горките животни — възмути се Лий. — Защо трябва да ги избиват?
— Селяните искат да се ограничи броят им, понеже много рият из нивята и пакостят на посевите. А пък се размножават доста бързо — при добра храна за една година женската ражда два пъти по шест глиганчета — отговори Британик.
— Не бива да забравяме и още нещо: глиганското месо минава за деликатес — добавих аз.
— Вярно! — ухили се той. — Сигурен съм, че в някои райони на Камарг преувеличават опасността от глиганите, за да задоволят ловджийските си апетити.
Късно следобед потеглихме с колите към „свинската жена“. Правите, побелели от избилата сол селски пътища минаваха през поляни, над които се стелеше гърлица, сякаш покров от лек дим на около шестдесет сантиметра над земята. Тук-там растяха на групи декоративни маслини — сребристозелени дървета, много кичести и сравнително ниски — около метър и осемдесет. Стройните фиданки имаха хубаво оформени корони, като че ли някой ги бе подрязвал нарочно. След пет-шест километра дърветата се увеличиха, оформиха се горички. Скоро излязохме на светъл кръстопът между грамадни гъсталаци. Синият небосклон бледнееше в златисто сияние, а на западния хоризонт няколко нежни облачета висяха неподвижно като перца и залезът ги даряваше с постепенно променящи се багри от златисто към розово. Паркирахме колите и зачакахме „свинската жена“. След малко тя се появи, подскачайки по черния път с очуканата си малка кола — фургонче; антената на покрива се клатушкаше като въдица с „побесняло“ канапче на края. Моторът на колата изръмжа и спря. „Свинската жена“ излезе и тръгна към нас. Не знам защо, но свързвах това име с героиня от литературата на ужасите, представях си някакъв изрод със зурла, грухтяща полужена — полусвиня с големи зъби и проточени лиги, с доста подозрителни и гадни навици, като например да си изяжда децата. И затова ми олекна на душата, когато протегна ръка към мен млада стройна хубавица — Мариз. Тя ни разглеждаше с приветливи, леко насмешливи очи, докато Джонатан разкриваше замислите си. Явно не се съмняваше, че сме напълно „откачени“, но въпреки това искаше да услужи на ексцентричните англичани. Първо, понеже слънцето залязваше, Джонатан предложи тя да покара автомобилчето си напред-назад из горичката, сякаш следи глиганите през нощта. Тези кадри трябваше да се снимат по здрач, тъй че след лабораторна обработка да приличат на нощни снимки. Мариз безропотно изпълни желанието на Джонатан и докато свършим този епизод, се стъмни.
Изведнъж се надигна вълна от комари и ни обви като непроницаема завеса. Винаги съм твърдял, че никое друго място на Земята не може да съперничи по комари на парагвайското Чако24 в околностите на Мату Гросо25. След патилата ни в Камарг се колебая дали да дам първа награда на Парагвай. Където и да насочех електрическото си фенерче, виждах единствено дебела люлееща се плътна стена от комари. Налагаше се да стоим със затворена уста и да дишаме само през носа, за да не нахлуят в белите ни дробове. Нахалните кръвопийци покриха лицата, вратовете и ръцете ни. Жилеха през косата, по темето и по всички останали подробности от анатомията на човека — тънките ни летни облекла не представляваха никаква пречка за настървените ята. След броени секунди Брайън започна да се върти като дервиш, да си бие шамари и да охка. Вонеше навсякъде на прочутия препарат против насекоми, но за комарите на Камарг тази течност с отвратителна миризма бе нещо като аперитив преди главното ястие. Ние с Лий бързо съобразихме — ако ни е мил животът, да не издаваме, че комарите изобщо не ни безпокоят. Разбира се, дразнеха ни, когато попадаха в очите и носа, но по време на двегодишната изследователска работа на Лий в Мадагаскар и на моите скитания из света, кожите ни бяха загрубели като носорози и от всички атаки на комарите ни досърбя само един-два пъти. Но в този момент едва ли можехме да го кажем на гърчещите се жертви на комарената напаст без риск да ни линчуват.
24
Гран Чако — обширна равнинна област в Северна Аржентина и Западен Парагвай, продължение на пампасите. — Бел.пр.