Докато екипът, псувайки и мачкайки комарите, монтираше осветителните тела за следващия епизод, Мариз, Лий и аз седнахме във фургончето на колата, пълно с около два милиона комара, и заговорихме за нейната работа. Едно време естествениците разчитаха само на собствените си очи и крака, когато проучваха къде ходят и какво правят животните. Сега радиояката, прикрепена към врата на животното, постоянно излъчва сигнали, които се приемат на малък радарен екран. От него сигналите се снемат на географска карта на съответния район и така може да се следи движението на животното, без то да се безпокои. Мариз, изцяло отдадена на проучванията си, разпалено ни обясняваше, без да обръща внимание на комарите. Имахме ли представа колко разнообразна е храната на глиганите? Макар че по начало е растителна — разни видове жълъди, треви, билки, — те ядели и много други неща — мърша, птици, които гнездят на земята, гущери и змии, разни насекоми, раци и др., а дори били виждани да ловят мишки. През брачния период, продължаваше Мариз, възрастните мъжки глигани водели жестоки двубои и с острите си като бръсначи зъби си нанасяли дълбоки рани. Всеки се стремял да атакува плешките на противника си и затова тогава мъжките развивали дебел пласт месо в тази част на тялото — нещо като железните брони на рицарите. Когато наближавало време да се опраси, женската напущала стадото, намирала закътано място, в гъсти шубраци и си правела удобно леговище, което даже понякога покривала — и там раждала глиганчетата.
Осветителните тела вече бяха монтирани и екипът имаше готовност да снима пълното с комари фургонче и разните съоръжения в процес на работа. Мариз подготви картата на местността, включи радара и започна да върти антената „въдица“, щръкнала на покрива на колата. Скоро на екранчето се появи сигнал — зелена точица, после още една и още една, докато накрая замъждука цяло съзвездие от точици. Възхищавахме се от мисълта, че, седнали в колата на един километър от глиганите, виждахме накъде се движат тези неуловими и хитри същества, без те изобщо да подозират, че ги следим. Накрая, изпохапани от комари, но доволни, благодарихме на Мариз и я оставихме да си върши работата, а ние се прибрахме в хотела. Рано на другата сутрин щяхме пак да се срещнем, за да ни покаже капаните си.
Движехме се с колите по правите, побелели от сол пътища към още тъмните и тайнствени горски масиви, преди да се бе пукнала зората. Източният край на небосклона вече светлееше с нарцисово жълт цвят. Безброен птичи хор огласяше простора, а ята патици, чернеещи на фона на изгрева, отиваха за храна към по-затънтените кътчета на блатата. Слязохме от колите, за да повървим около стотина метра до едно сечище, в което Мариз бе поставила капан — голяма каса от дъски, тел и железа, — зареден с най-различни „деликатеси“ за глиганския вкус. Капаните се проверяваха преди изгрев, понеже, ако останеха през деня, уловените животни можеха да загинат от слънчев удар. Винаги ми е било интересно да проверявам капани в очакване дали усилията ми са възнаградени. Поставял съм капани из целия свят, но така както онази сутрин не съм се вълнувал — да разбера дали нещо се е хванало и какво. Имахме голям късмет. Беше попаднало цяло стадо глиганчета. Шест животни, големи колкото териери, с червеникава козина и вече чезнещи ивици от „бебешкия“ период. За радост на Мариз едно от тях носеше нейна радиояка, очевидно бе идвало и преди. Сега бе довело братчетата и сестричетата си.
Глиганчетата се блъскаха помежду си, тропаха с копитца, грухтяха и квичаха. Явно бяхме ги уплашили. Мариз и помощниците й пипаха светкавично — всичко трябваше да се свърши без суетене и губене на време, за да не получат голям стрес животните. Извеждаха всяко в по-малък капан, подобен на фуния, и докато квичеше пронизително, му поставяха много сръчно радиояка около врата. Следващата секунда го пускаха на свобода и то в поривист тръс хукваше към гъсталака със завъртяна нагоре опашчица — въпросителна на възмущението, — без дори да предполага, че отнася със себе си приспособлението, което щеше да ни помогне да надзърнем в съкровени страници от живота му. Това ми се струваше малко непочтено. Все едно полицията да ти монтира подслушвателна апаратура в спалнята. И въпреки всичко, ако трябва наистина да защитим дивата природа, необходимо е да знаем нейните функции и потребности, а това е един от пътищата към целта.