На другия ден, вече отпочинали, се събрахме с Пола и Аластър да уточним програмата. Аластър общуваше с хората по много странен начин. Дори аз, който се гордея с умението да се разбирам с най-различни представители на човешкия род, бях принуден да използвам Пола за преводачка. Нашият режисьор обикновено подмяташе половин изречение или още по-лошо — половинките на две изречения, между които нямаше връзка, и оставяше на събеседника си да „попълва“ липсващите думички, за да налучка мисълта му. Нещо като решаване на ребус от в. „Таймс“ без обяснителния текст. Ликуващ, че отново сме заедно, той каза:
— Мина ли умората? Браво! Мислех… знаеш… първо Сан Блас. Рифовете като… или по като… гори, риби наистина птици, но без крила. Нали? Така островите хубави… понеже няма… видим щом стигнем. Значи ние, ъъъ, Баро Колорадо, нали?
Отпих голяма глътка от чашата си. Бяха минали няколко месеца от съвместната ни работа с Аластър на остров Мавриций — достатъчно време, за да забравя някои мои още по-трагични опити да го разбера. Отправих умоляващ поглед към Пола, която с успокоителен тон обясни:
— Аластър иска да каже, че ако ще правим сравнение между гората и рифа, в морето ще ни бъде по-трудно, защото трябва да снимаме под вода, и предлага първо да идем на островите Сан Блас. Може ли?
— Може, нямам нищо против.
— Добре. Значи утре тръгваме. Деца, съгласни ли сте?
— Разбира се! — отвърна Лий и допусна грешката да пита Аластър за повече подробности. — Как изглеждат островите Сан Блас?
— Покрити с… нали… хубави работи, палми, в смисъл острови… хъм, много от тях индианци, правителството е безпомощно… жени… злато в нос и други. Риф, едни големи! — размахваше разпалено ръце Аластър. Ще му го харесаш… положително на… Конрад.
Лий трябваше да се обърне към Пола, изпълнена с по-голяма надежда:
— Нямаш ли някаква книга за тези острови?
Въпреки очевидния си ентусиазъм Аластър не беше никак убедителен като гид. Често си мисля, че ако някога на Земята долетят марсианци, ще имат късмет да попаднат точно на такива най-любезни, най-толерантни и най-неразбираеми представители на човешкия род.
Сборният ни пункт на следващия ден бе малкото летище в края на града. Кинооператорът за тази филмова серия беше Роже Морид, висок, хубав французин, който по външност и глас приличаше на Морис Шевалие. Знаеше безброй забавни истории и очите му бяха все в дамите.
Натъпкахме апаратурата и багажа в дванадесетместния самолет, и се настанихме в креслата. След нас влязоха няколко напети индианци и индианки. Мъжете носеха ризи, панталони и меки шапки, а жените — ярки поли, шалове и блузи, красиво извезани с разни фигурки. Една възрастна жена имаше на блузата си голям тукан28 с дяволит поглед, друга индианка — две големи червени риби, обърнати една срещу друга с ококорени очи, на фона на тъмносиньо море, трета — композиция от няколко дребни черни рибари в кану, които хвърлят миниатюрна въдичка, за да уловят стадо риби, големи колкото кашалоти. Индианките, весели и пищни като огромни хвърчила в очарователните си премени, имаха допълнителна украса — златни халки, „присадени“ в основата на носа между двете ноздри, а бузите им бяха разкошно начервени с цикламено розов руж. Чаровните ни спътници бяха островитяни от архипелага Сан Блас.
Излетяхме с леки подрусвания над центъра на град Панама и бързо наближихме карибския бряг. Под нас рифовете и прозрачните морски води приличаха на чудновати морски змии, инкрустирани в син кехлибар. Стотиците островчета на Сан Блас всяко с изящен пръстен от рифове около бели плажове и рошави палмови горички — изглеждаха като макет във витрина за детски играчки. Изведнъж за мой ужас пилотът спусна самолета съвсем ниско над морето и го насочи към островче с микроскопични размери, които позволяваха кацане само при крайна необходимост. Почти докосвахме водната повърхност. Клетият Аластър, който обичаше малките самолети толкова, колкото аз височините, съвсем се умълча. Тъкмо когато вече чувствахме, че се забиваме в морето, прелетяхме над плажна ивица от снежнобял пясък, след която започваше асфалтова писта. Кацнахме с подскоци, вибрации, рязко удряне на спирачки и остро свирене на гуми. От прозорчетата на вече спрелия самолет съвсем ясно се виждаше какво налагаше този начин на приземяване. Пистата беше голяма колкото острова, а той — колкото пистата. Недопустима беше каквато и да е грешка. Ако пилотът не улучи началото на пистата, стига края и се гмурка в морето. Бях почти сигурен, че не само Аластър искаше да напусне час по-скоро самолета.