Водните костенурки бяха още във ваната.
На следващия ден ни сполетя друга беда. Джонатан бе изнамерил вилата, в която навремето бях живял със семейството ми, и страшно я бе харесал за декор на един дълъг епизод. След многократни телефонни разговори, Ан бе успяла да открие собственика й чак в Атина, за да поиска съгласието му да правим снимки в и около вилата. Оказа се, че я бил наел някакъв собственик на кабаре, от когото също трябваше да се иска разрешение, а той беше още помъчен за намиране, понеже собствениците на кабарета са явно вечерни, или във всеки случай нощни, птици и през деня безследно изчезват. Смрачи ли се, те (като Дракула) излизат от бърлогите си, мотаят се из града и е много трудно да попаднеш на следите им. Ан бе успяла да го открие, но той категорично отказал да ни пусне във вилата. След безброй молби се съгласил да влезем, но само в негово присъствие. Обяснил й кога ще дойде в Корфу, за да отвори собственоръчно вилата. Жалко за нервите, които изхаби Джонатан — в определения ден „нощната птица“ изобщо не се появи.
— Хайде да идем и да снимаме в двора и на верандата! — разумно предложи Ан. — Той може би ще пристигне утре.
— Да, и на мен тъй ми се струва — рече унило Джонатан. — Докато чакаме утрешния самолет, бихме могли да отидем на снимки в Потамос.
Очарователното селце Потамос си бе останало същото както преди четиридесет години — покатерило с мъка къщици по планинския склон, боядисани в различни цветове и всяка със сводеста тераса и с лястовиче гнездо, от което се подаваха малки лястовички, отворили човчици. Под всяко гнездо имаше картонена кутия за курешките, които щедро се сипеха отгоре. Дойде ми на ум гръцката пословица, че къщата става дом, след като лястовиците свият гнездо под стряхата й. Наблюдавах как женската и мъжкият, напълнили човки с насекоми, долитаха и хранеха малките си. Те бяха пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-внуци на ластовиците, които съм гледал под същите стрехи в детските си години. Снимахме ги, направихме няколко кадъра на селцето и се върнахме в хотела.
Водните костенурки бяха още във ваната.
Настъпи следващият ден — ведър и ясен. Самолетът от Атина пристигна, но без нашия човек.
— Да го вземат дяволите! — изръмжа Джонатан. Ще отидем и ще правим снимки във вилата, пък каквото ще да става!
В книгата си за детството ми на остров Корфу бях нарекъл тази вила „Снежанка“ — тя се гушеше в голяма стара маслинова гора, под сянката на огромна магнолия и олеандри с розови и бели цветя. Над верандата се виеше лозница, която през есента натежаваше от чепки бяло грозде със зърна във формата на банан. Когато изкачихме осеяната с камънак и дупки алея, спряхме пред къщичката, която в никакъв случай не можеше да се нарече белоснежна. По потъмнелите й стени имаше влажни петна, а зелените капаци на прозорците бяха избелели и боята се лющеше. Въпреки всичко тя беше запазила елегантния си вид и не можех да си обясня грубото нехайство към прелестната къщурка.
Докато разтоварваха багажа, разведох Лий под маслиновите дървета в запуснатата буренясала градина и ме обзе носталгия. На верандата често канехме гости и веднъж моята дружина от различни животни направи големи поразии. Свраките ми, добрали се до разлято вино, бяха се напили и точно преди да дойдат гостите, обърнаха наопаки грижливо подредената маса. Под масата се спотайваше злобният ми гларус Алеко и кълвеше гостите по краката. В една от стените живееше любимото ми гущерче Джеронимо, което веднъж влезе в жесток двубой с два пъти по-голяма богомолка и я победи. На петдесетина метра от вилата беше семейният параклис една от онези очарователни малки църквици, строени из цяла Гърция бог знае кога в памет на неизвестен светия, извършил някакво чудо. Нашият розов параклис, голям колкото стая, имаше столове с особени, вдигащи се назад седалки, а над олтара му висеше икона на св. Богородица и младенеца. Сега той вехтееше избелял и запуснат, а през полуотворените му врати вятърът бе навял купчини изсъхнали листа. Навремето подът и столовете блестяха от чистота, две кандила горяха постоянно и едва успяваха да осветят Богородица и божия син, а във вазичката под иконата винаги имаше свежи цветя.
Сега изоставеното параклисче нямаше кандила с пламъчета, нито вазички с цветя. Спомням си как веднъж, когато се връщах по тъмно от една моя „експедиция“, забелязах, че бяха забравили да затворят вратите на параклисчето. Сложих на земята сакчето за пеперуди и колекционерската си чанта и отидох да надзърна. Захласнах се от удивление. Иконата на Богородица плуваше в нарцисовожълтата светлина на кандилцата, десетки светулки (тогава беше сезонът им), минали през отворените врати, блуждаеха като зеленикавобели мигащи звездици из параклиса, лазеха по столовете и по стените, а няколко бяха накацали по иконата и я украсяваха като блещукащи смарагди. Останах дълго в плен на тайнствената красота. После с голяма мъка излових светулките със сакчето и ги пуснах навън, защото се страхувах да не умрат, ако останат затворени в параклиса. През цялото време имах чувството, че Богородица наблюдава със съжаление раздялата на параклиса с тази изящна жива украса.