Раздаването на провизии и дрехи за индианците не беше достатъчно, за да изличи срама, който Дамита изпитваше, тъй като тя бе в състояние да прецени, че с взетото те едва ли ще изкарат дълго време. Повечето от дрехите бяха евтини, а и храната не й вдъхваше доверие.
Момичето отново си припомни красивия индианец. Беше съгласна с отношението му към нейния братовчед и правителството на Съединените щати и желаеше да има възможност да му го каже. Тя погледна към Джонатан, който всеки път категорично отбягваше въпроса й, когато попиташе за името на воина, като че, изговаряйки името му, би се омърсил!
— Фанатик! — прошепна Дамита и лицето й почервеня от смущение, когато една индианка от опашката на чудесен английски я запита какво е казала, защото мислеше, че се отнася за нея.
Дамита й се усмихна с неудобство, като гледаше надолу, защото червенокожата бе доста по-ниска на ръст от нея самата.
— Съжалявам — промърмори тя, като й подаде поредния пакет дрехи. — Аз просто… си мислех на глас.
Жената с благодарност пое дрехата. Но усмивката й се стопи, когато погледна облеклото на младата дама. Дамита отново почувства неудобство. Жената сравняваше дрехите й с това, което тя самата и семейството й бяха принудени да носят. Момичето осъзна истината, когато погледна към скъпата си рокля, купена в един от най-изисканите магазини на Бостън. Цялата набрана, от коприна с цвят на бледа орхидея, украсена по края на яката и на красивите дълги ръкави с прелестна дантела. До талията блузата бе цялата на басти, които падаха красиво върху добре оформения й бюст.
Момичето несъзнателно опипа косите си, докосна сатенената панделка, с която бе прихванала назад къдриците си, докато помагаше на братовчед си. Тя осъзна, че индианката я гледа с възхищение.
Без да се замисля, Дамита отвърза панделката и я подаде на жената. В очите й се появиха сълзи, когато видя с какво достойнство индианката отказва да я вземе.
— Моля! — окуражи я младата жена. — Искам да я вземете. Аз… аз имам много.
Идеше й да си прехапе езика, когато осъзна какво бе изрекла. Разбира се, че има много панделки! Та нали това ще накара индианката да осъзнае още по-ясно своето жалко положение!
Момичето отново протегна панделката към жената.
— Ще ми доставите удоволствие, ако я вземете — прошепна тя. — Ако не за себе си, то за вашата дъщеря? Имате ли дъщеря?
— Не, нямам момиче — отвърна жената, като сви рамене и погледна към Тимоти, който подаваше в момента чифт обувки на един нагизден индианец. — Имам синове. Няколко сина. А момчето, което даде обувки на синовете ми, твое дете ли е? — попита индианката.
Дамита погледна своя петнадесетгодишен брат. Ако някога имаше синове, би желала да приличат на него, помисли си тя с гордост! Толкова много неща в него й напомняха за баща им: русочервеникавата коса, къдрите, които обграждаха лицето му, блясъкът в златистокафявите му очи, както и усмивката, която проблясваше в тях.
Тимоти беше начетен младеж. Много любознателен и схватлив! Съжаляваше, че няма да има възможност да посещава повече бостънското училище. Тя бе наблюдавала интереса му към учението. Момчето попиваше всичко, което мозъкът му бе в състояние да побере.
Днес с тъмния си брич, който плътно обгръщаше краката му, и с бялата риза, с едва подаваща се малка дантела по края на яката и на коравите маншети, той имаше вид на бизнесмен, на какъвто се правеше сега, като помагаше на братовчед си.
Тимоти бързо се беше примирил със загубата на майка си и баща си или поне изкусно се преструваше пред сестра си, както изведнъж осъзна Дамита.
— Твой син ли е? — повтори въпроса си индианката. Английският й бе доста отчетлив и правилен.
Младата жена отклони поглед от брат си и отново й се усмихна.
— Не — промърмори момичето, — брат ми е.
Когато отново се обърна към момчето, видя гордостта в очите му, докато проследяваше отдалечаващите се двама млади индианци, преметнали по чифт обувки върху голите си гърди.
— Аз много се гордея с него — тихо каза Дамита с усмивка. Вдигна панделката високо, за да я види отново индианката. — Ще ми доставите удоволствие…
Жената също се усмихна и без да се колебае повече, я взе.
— Добро момиче си — каза тя и се отдалечи, като се радваше по женски и показваше панделката на двамата си сина, които вървяха от двете й страни.
Неочаквано нечие присъствие смути Дамита и я накара да се обърне. Озова се очи в очи със сърдития Джонатан. Наложи се да остави за момент жената, която очакваше поредното количество дрехи, тъй като братовчед й я грабна за ръката и я отведе встрани.
Той я изгледа остро. В първия миг момичето се уплаши, но после почувства силен прилив на гняв.