— Никой не може да заеме мястото на баща ми — тъжно каза Стройния лос. — Вече знам всичко, за да стана велик боец. Вече съм добър ловец. Баща ми ме е научил, че по време на лов ловецът се ръководи от навиците на животните, които преследва. Научил ме е, че елените се навъртат покрай блатата или в ниското, между високите планини и извори, или покрай езерото. Научил ме е как едрият дивеч непрекъснато се движи в кръг, с изключение на кошутите пролетно време. Тогава много лесно можеш да ги настигнеш с малките им.
— И аз вече знам тези неща, а съм съвсем отскоро между омахите — важно каза Тимоти. — А нямаше да ги знам, ако не беше Железния облак, когото с радост приемам за свой осиновител, тъй като истинският ми баща е… мъртъв.
— Това е различно — възрази му Стройния лос. — Всеки би приел Железния облак за баща.
Тимоти зяпна, усещайки завист в думите на приятеля си. За пръв път той срещна завистта така близо и открито. Може би момчето се е надявало майка му да се залюби с Железния облак — нещо, което нямаше да стане вече.
Вниманието им внезапно бе привлечено от главата на костенурка, която се подаваше от водата. Спряха се и я загледаха. Явно бягаше от някаква преследваща я опасност и търсеше убежище в ниската трева на брега.
— Много е голяма — каза Тимоти; сърцето му силно заби. Той въпросително погледна Стройния лос: — Мислиш ли, че е достатъчно голяма, Строен лос? Става ли? Дали ще я одобрят?
Стройния лос коленичи и прегради пътя й с пръчка. Костенурката моментално скри глава в черупката си, а след малко прибра и краката си в своята подвижна къщичка.
— Бих казал, че тази костенурка е добра за церемонията — каза Стройния лос, като леко потупа корубата й, за да я накара да подаде отново глава. — Ще я вземем! Отвори торбата си. Аз ще я пусна вътре.
— Аз ли трябва да извадя сърцето й? — запелтечи Тимоти. Не искаше да изглежда в очите на приятеля си като плахо момиче. Искаше да си даде вид, че каквото и да стане в този велик момент на вечерния ритуал, той няма да чувства неудобство или страх.
— Изваждането на сърцето трябва да стане пред всички — доверчиво каза Стройния лос и бързо скочи, като забеляза, че костенурката подаде глава и тръгна в друга посока. — Хвани я! Не я изпускай! — извика той. — Скрие ли се веднъж във високата трева, трудно ще я намерим.
Сърцето на Тимоти биеше лудо в гърдите, сякаш удряха множество барабани. Като си мислеше за ужасния ритуал, той тръгна към костенурката. Сграбчи я за корубата и я напъха в торбата си, стегна и завърза вървите.
— Е — въздъхна той и отри една едра капка пот от веждата си. — Свърши се! Да се връщаме у дома. Искам да я покажа на Железния облак — погледна тревожно Стройния лос. — Не знам дали да я покажа на Дамита. Тя няма да одобри. Съмнявам се дали изобщо ще присъства довечера на ритуала. Сестра ми обича всички животни и няма да й е приятно да гледа как брат й убива костенурка, а после изяжда сърцето й.
— Тя ще присъства, защото и двамата вече сте част от омахите и вярвате в нашите обичаи гордо заяви Стройния лос. — Да, сестра ти ще присъства!
Тимоти усети тежестта в торбата си и се загледа в движенията на костенурката, която се опитваше да избяга от своя затвор. Като преглъщаше развълнувано, момчето си мислеше как ще се представи на ритуала тази вечер. Изведнъж цялата му смелост го напусна и му се прииска тази история със сърцето на костенурката да се окаже „бабини деветини“, един мит, за който се говори, но в действителност никога не се извършва.
Луната бе хвърлила сребърната си пътека над реката. Огромен лагерен огън бе напален и хвърляше искри в тъмнината. Те падаха над танцуващите около огъня хора. Веселието тъкмо се приближаваше към своя връх. Месото приятно цвърчеше на огъня и изпълваше въздуха с невероятния си аромат.
Дамита бе седнала до Железния облак, плътно загърната в шала си. Косата й бе сресана на две плитки, а краищата им бяха събрани на гърба й. Според традициите на жените омаха пътят по средата на главата й бе боядисан в червено. Със същата боя бяха нарисувани бузите и ушите й, а на врата си носеше огърлица от цветя.
Усмихната, тя отправи поглед към Железния облак, който тази вечер бе особено красив в дреха от еленова кожа с разкошна бродерия. На краката си носеше високи мокасини, украсени с пера и кожи около глезените — такива носеха само вождовете. Косата свободно падаше по изправения му гръб, прибрана на челото с препаска от видрова кожа.