— Повече никога не прави подобна глупост! — просъска той.
— Нима говориш за панделката, която дадох? — попита Дамита, смутена от реакцията му за малката проява на доброжелателност от нейна страна.
— Ако им даваме неща, които те не заслужават, ще започнат да мислят, че просто сме им длъжни — изкрещя Джонатан в лицето й. — Не само тази, на която даде подаяние, но и всички останали. Слуховете тръгват веднага. Това, което стори, бързо ще се разчуе. Тъй че, не го повтаряй, чуваш ли ме, Дамита?
— Но това е абсурдно — отвърна момичето, и се отдръпна, за да не усеща неприятния му дъх, лъхащ на тютюн и алкохол. — Ти нямаш особено доверие в индианците, нали Джонатан? Смяташ ги за малоумни идиоти! Третираш ги като просяци!
— Когато постоиш достатъчно дълго тук и ти омръзнат мошеничествата им, ще ти писне, както и на мен — каза Джонатан, като сърдито гледаше чакащите индианци. — Все едно и също: „Болки в стомаха, болки, болки.“ Само това чувам. Непрекъснати стомашни болки!
— Тук съм от сутринта и нито един не е дошъл да ми се оплаче — опита се да ги защити Дамита. — Стоят отсреща и кротко приемат нещата, които им даваме, независимо че едва ли ще могат да изкарат много дълго с тези дрехи.
— Така е днес — вдигна рамене агентът. — Имай търпение до утре.
Младата жена тъжно огледа опашката от хора.
— Не съм сигурна, че ще съм тук утре — унило каза тя. — Не мисля, че мога да бъда съучастник… в подобна измама — обърна се и отвисоко погледна братовчед си. — Добре знаеш, че не получават достатъчно провизии. Твоя ли е вината? Или на правителството?
— Няма значение — каза Джонатан и я прихвана през кръста. Той я отведе обратно при индианците, които стояха на опашката, проточила се от офиса през вратата навън. — И хич не си въобразявай, че няма да ми помагаш. Сега, когато ти и брат ти живеете тук, ще трябва да работите, за да си изкарвате прехраната.
Той махна с ръка към индианците, които бяха изпълнили форта.
— Това е точно толкова добро, колкото и всичко останало — каза той кисело. — Ще държиш настрана тези отрепки от мен.
Мъжът отново се доближи до лицето й, а сините му очи пронизваха нейните.
— Предлагам ти да се държиш добре — заплаши я той. — Сред индианците, които обслужваш днес, няма нито един добър. Почни да се държиш приятелски с тях и те ще се възползват много бързо от това, а когато ти омръзне миризмата им и те го осъзнаят, русата ти косица ще стане чудесен скалп в нечий северен дом.
Дамита бе пребледняла и дишаше тежко, докато гледаше с невярващи очи към Джонатан, убедена напълно, че трябва да намери начин да се махне от него и от дяволските му приумици, а най-вече от ужасните му заплахи. Но момичето не можеше да не мисли с тревога за това, къде ще отидат. И как?
Тимоти бе само на петнадесет години. Животът му сега започваше. Те нямаха и пукната пара, след като бяха платили билетите си до Небраска. Охолството, сред което живееше семейството й беше до голяма степен само привидно. След като Дамита се разплати с кредиторите на родителите си, останаха достатъчно пари единствено за това, което баща й беше завещал на Джонатан, за да се грижи за нея и Тимоти, и пари за двамата, за да се доберат до неговия дом.
Тя се вгледа тъжно в Тимоти. Виждаше колко добре свиква с промяната. Каквото и решение да вземе тя, ще бъде за негово добро.
Дамита се върна при чакащите вътре индианци и се усмихна на всеки един от тях. Те й правеха път да мине, а очите им нетърпеливо следяха как момичето сортира дрехите, за да даде точно исканите размери. Всеки път, когато погледът й се спираше на млада индианка с нейния ръст и почти на нейната възраст, тя не можеше да не помисли за множеството неотваряни куфари в къщата на братовчед й, където лежаха толкова много красиви дрехи — прекалено много, за да може да ги износи някога, особено тук — в Небраска. Едва ли ще има нужда да се облича за забави или каквото и да било гостуване. Така й се искаше да хване за ръце младите жени, да ги заведе в къщи и да им покаже своите дрехи, за да си изберат от тях.
Но момичето знаеше, че братовчед й веднага ще я спре и ще унижи не само нея самата, но и индианките. Тя нямаше избор, освен да изпълнява задълженията си, докато намери някакъв изход, който да е от полза за нея и Тимоти, а също така и начин да стори добро на индианците.
Дамита беше върната към действителността от лека кашлица. Тя се вгледа в един малък вързоп в ръцете на млада, нежна индианка и отново чу кашлянето. Разбра, че идва от детето, което жената бе прегърнала, увито в одеяло. Наведе се и внимателно погледна индианката, като се чудеше дали и тя, като предишната, с която беше говорила, не знае английски. Заговори бавно, произнасяйки ясно всяка своя дума: