— Така е — съгласи се Брайън Дейвис. Дамита пристъпи напред и сложи ръката си на рамото на обичния си мъж.
— Това би било добре за всички ни — тихо промълви тя. — Дори за теб, скъпи. Макар че Илинойс е красив и ни е дал подслон, той не е твоята родна земя — мястото, където са погребани дедите ти. Да се върнем, Железен облак! Да вървим с Брайън!
Железния облак почувства нужда да вземе лулата си, да се изкачи на върха и да помоли Уакода за напътствие и благословия, въпреки че благословията вече му бе въздадена! Той знаеше много добре, че не може да избяга от цялото човечество — от „прогреса“, както белият човек го наричаше. Белият човек го беше обградил от всички страни. За хората му щеше да е най-добре да се върне в Небраска. Може би с решението си да ги доведе в Илинойс бе действал твърде прибързано и самонадеяно.
Той се усмихна. Можеше поне да се похвали, че придвижването му до Илинойс е причинило смъртта на Наместника на злото — очистило е земята от него!
— Да, ще отидем! — мощно извика той и насочи юмрук към небето. — Още сега да се разнесе новината! За последен път ще спим в Илинойс, утре поемаме пътя към дома!
Железния облак погледна към Дамита с очи, овлажнели от вълнение.
— У дома! — глухо каза той. — Връщаме се у дома, скъпа!
Сълзи проблеснаха в очите на Дамита:
— Да, у дома — тихо промълви младата жена и погали бузата му. — Детето ни ще се роди в земята на твоите прадеди.
Железния облак кимна с глава и се обърна към Свещения стълб. Беше сигурен, че тайните на цялото му щастие лежаха там, увити в кожите.
Огънят догаряше и последното куче се бе оттеглило и бе вече заспало. Брайън отиде до вигвама на Засмяното момиче и пошепна тихо името й на входа. Тя бързо откликна. Излезе от вигвама с одеяло, преметнато през раменете й. Впиха жадно погледи един в друг, после бързо изчезнаха в тъмнината.
Открили местенце на брега на реката, където върховете на дърветата сребрееха на лунната светлина, те се прегърнаха и се отдадоха на целувката, която дълго бяха кътали за този миг. Във въздуха витаеше странна топлина. Брайън постла одеялото и я накара да седне. Накладе бързо огън и двамата, прегърнати, се сгушиха край него.
— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Брайън с треперещ глас.
— Да, вече мина достатъчно време — отвърна Засмяното момиче и го погледна с обожание, а пръстите му събудиха в нея желания, каквито отдавна бе забравила, още от ненавременната смърт на съпруга си. Младата жена плътно се притисна до любимия си.
— Желая те и имам нужда от теб — дрезгаво прошепна Брайън, като леко я положи на земята.
— И аз те желая — отвърна Засмяното момиче, заравяйки пръсти в русата му коса.
— Обичам те — каза Брайън, смъквайки бързешком брича си.
— Ще обичам само теб и никой друг — отвърна му шепнешком младата индианка, отронвайки стон на сладостна агония в мига, в който той проникна дълбоко в нея. Засмяното момиче се притисна силно до него, докато почувства, че двамата се сливат в едно.
Невероятна сладост се разливаше по цялото тяло на Дамита, излегнала се под одеялото край огъня. Пръстите на Железния облак нежно танцуваха нагоре-надолу. Дъхът й се учести, когато посрещна устните му и се унесе в дълга нежна целувка.
Но изведнъж младата жена отхвърли чудното чувство на наслада, защото се разтревожи от възможността всеки момент Тимоти да налети във вигвама и да види зачервеното й от удоволствие лице.
Тя предпазливо отблъсна Железния обла от себе си.
— Къде е Тимоти? — попита и си пое дъх. — Трябваше вече да се е прибрал. Той знае, че утре го чакат големи грижи и отговорности. Трябва да помогне да съберем и натоварим всичко за дългото пътуване до Небраска.
— Петнистия орел беше много развълнуван — опита се да я успокои Железния облак и постави ръка на бедрото й. — Може би кроят планове с приятелите си какво да видят и да свършат, докато сме в поход.
Дамита смръщи вежди — помисли си, че това може и да е вярно, но възможно бе и да е с онази изкусителка!
— Не се измъчвай за неща, които са вън от твоя контрол — каза Железния облак и отново потърси устните й. — Нека се наслаждаваме на нашата последна нощ във вигвама. Няма да видим такъв комфорт, докато не стигнем Небраска.
— Но какво става с Петнистия орел? — попита младата жена настойчиво. Дъхът й замря; Железния облак заби глава под завивката и зацелува с наслаждение първо едната й гръд, после другата. — Трябваше да си бъде вече в къщи.