Тя му се усмихна и весело загука.
— Липсваше и на двете си жени днес — каза Дамита.
Железния облак се изненада от това, колко бързо жена му свали дрехата си. Тя бе застанала пред него с блестящата си кожа, русата й коса беше разпиляна по раменете и по красивия й гръб.
Погледът му изгори кожата й. С преливащо от радост сърце той съзерцаваше стройното й тяло, белите й дълги бедра и добре заоблените й гърди.
Дамита му се усмихна изкусително и посегна към панталона му.
— Обичам те — прошепна тя и погали с ръка възбудената му плът. — Миришеш толкова хубаво. На бор и на вятър — тя разтвори устни и прокара езика си по гърлото му.
— И ти ухаеш прекрасно, скъпа — отвърна й той.
Без да може да удържи страстната енергия, която се надигаше в него, Железния облак прегърна Дамита и я положи върху постелята им. Тялото й тръпнеше в обятията му. Стройното му тяло ритмично се движеше, жената следваше неговото движение, а еуфорията разцъфваше в нея. Пулсът й лудо биеше; той пое гръдта й в ръце и нежно притисна устни до нея. Младата жена извика от удоволствие. Железния облак не можеше повече да задържи огъня на страстта си. С един последен тласък проникна дълбоко в нея и достигна кулминацията си. Дамита плътно допря бедра в него и го последва във върховния миг на удоволствие.
После дълго лежаха, преплели ръцете си.
— Физически усещам колко си щастлива — каза Железния облак и я целуна по носа. — Аз съм също безмерно щастлив, Бяла върба.
— Любовта ни е силна и ще устои на всички трудности — каза Дамита, галейки с пръсти лицето му. — Радваш ли се, че се върна в Небраска? Доволен ли си, че живееш в резерват?
— Нито един вожд не би желал да види племето си да живее в резерват — глухо пророни Железния облак. — И ако не беше Брайън и фактът, че дължа всичко на народа на омаха и че Свещеният стълб е вече при него, и досега бих си стоял в Илинойс — той погали тялото й, сякаш я докосваше за първи път. — Където си ти, моя Бяла върба, там е и моето щастие. Щом си в Небраска, аз съм щастлив. Когато беше в Илинойс — с мен бе и щастието. Скъпа, ти си моето пълно щастие!
— Всичко изглежда чудесно, но има толкова много неща, които ме натъжават — каза Дамита, плътно сгушила се в него. — Какво стана със Стройния лос? Избяга в планините. Засмяното момиче нито го е виждала, нито е чувала нещо за него. А какво ще стане с Петнистия орел? Той и Стройния лос бяха най-добрите приятели. А сега жената, която стана причина за това да се разделят, се върна с дете — детето на Петнистия орел. Стройния лос вече никога няма да бъде приятел на Петнистия орел. Той завинаги ще остане враг на моя брат!
— Тези проблеми не са твои — тихо произнесе Железния облак и повдигна брадичката на Дамита, заставяйки я да го погледне в очите. — Остави тези двама млади сами да се оправят помежду си. Може би в бъдеще те ще се срещнат и ще уредят отношенията си. Колкото до жената, тя сега има по-силна връзка с твоя брат, отколкото е могла да има със Стройния лос. Тя има дете от него. Това не бива никога да се забравя, Бяла върба. Това дете сега е много по-важно от приятелството между двама младежи, които са се разделили.
Той още по-упорито се вгледа в очите на жена си.
— Що се отнася до детето, ако е необходима намеса, ще се намесим, защото този млад боец, който се роди на Петнистия орел, е бъдещият вожд на нашите хора — каза той. — След баща си той ще бъде следващият вожд!
Дамита отмести поглед от люлката:
— Нали не ме мразиш за това, че не ти родих син? — продума тя, а после бавно вдигна очи към него. — Ти наистина прие Тимоти като свой син. Това ти е достатъчно, нали?
— Ти го нарече Тимоти, а не Петнист орел — обади се Железния облак.
— Скъпи, за мен той цял живот беше Тимоти, не мога да забравя името, което родителите ни му дадоха — оправда се Дамита и го погали по бузата. — Но ще внимавам и няма да забравям колко важно е пред другите да го наричам с името, дадено му от омахите.
— Добре — кимна утвърдително Железния облак и обхвана лицето й с ръце. — Да, Тимоти стана мой син изцяло. И как бих могъл да те мразя за нещо? Та ти си всичко хубаво на тази земя за мен!
Чудно спокойствие се разля в душата на Дамита, когато Железния облак нежно я целуна. Той бе обещанието на боговете за всички нейни бъдни дни! В яростните мъгли на времето тяхната любов устоя! И тъй щеше да бъде, докато свят светува!