— Болно ли е детето ви? — попита тя. Искаше да помогне, въпреки че братовчед й щеше да се разсърди. Но това беше нещо различно. Отнасяше се до болно дете. Баща й беше лекар и тя работи редом с него доста време преди неговата неочаквана кончина. Младата жена познаваше много болести и знаеше как да лекува доста от тях.
Майката индианка кимна утвърдително с глава, а когато Дамита пожела да вземе детето, тя не се възпротиви.
Момичето хвана детето с едната си ръка, а с другата отмахна внимателно ъгъла на одеялцето от мека кожа, в която детето бе увито, за да може да види малкото, с цвят на мед, личице. Дамита пребледня от разкритието си — детето бе тежко болно от морбили.
— Шарка — с мъка продума тя, съзнавайки опасностите, които тази болест крие. Неотдавна в Бостън, както и в цялата страна, много хора бяха измрели от такава епидемия. Това бе една от най-заразните болести, описани в книгите, които бе чела в желанието си някога да стане доктор. При индианците, които не притежаваха стабилната имунна система на белите хора, е възможно детето само за няколко месеца да бъде погубено.
— Правилно ли чух, че казваш нещо за „морбили“? — попита Джонатан, който се беше приближил светкавично до братовчедка си. Той цял се разтрепери, а цветът на лицето му се промени при вида на болното от шарка дете. Въздъхна тежко от страх, като осъзна, че Дамита държи в ръцете си болното, излагайки се на всякакъв род опасности, може би дори на смърт!
Той грабна бързо детето от братовчедка си и го пъхна отново в ръцете на майка му.
— По дяволите, Дамита, какво си въобразяваш? — изкрещя той. Гласът му достигна неочаквани височини, докато избутваше майката с детето през тълпата индианци към изхода.
— За бога, момиче, дъщеря си на лекар. Не знаеш ли за рисковете, на които се излагаш? По дяволите! В момента, в който си видяла, че малкото копеле е болно от морбили, трябваше веднага да го разкараш оттук заедно с майка му!
Дамита за момент загуби почва под краката си, като наблюдаваше, без да вярва на очите си, отношението на братовчед си към изплашената майка и болното й дете.
След това се затича и хвана Джонатан за ръката. Спря него и жената.
— Нямаш право просто така да я отпратиш! — извика тя в лицето му с нетърпящ възражение глас. — Детето се нуждае от помощ. Може би цялото им племе се нуждае от помощ. Тя сиукс ли е? Или е омаха? От кое племе е жената?
— Сиукс е — изкрещя й Джонатан, без да се съобразява, че всички индианци се бяха вторачили в тях. — Но какво от това? Трябва да я махнем оттук. Била е достатъчно глупава, за да дойде в агенцията!
— Не от глупост е тук! — противопостави му се Дамита и яростно зарови ръка в разпуснатите си коси. — Жената е в беда! Не си ли тук, за да помагаш на тези нещастници, когато се нуждаят от подкрепата ти? Така е, нали?
— Това не е обикновен случай, нуждаещ се от помощ, при който да се намеси представителството — Джонатан се обърна към изплашената индианка и успя най-сетне да я преведе през тълпата.
Дамита ги последва навън, където беше заслепена от яркото следобедно слънце. Тя осъзна, че в тази битка никога няма да излезе победителка и само наблюдаваше как братовчед й дава нареждания на един войник.
— Погрижи се тази червенокожа и изчадието й да напуснат веднага форт Калхуун — заповяда Джонатан, като побутна жената към коня на войника, тъй че жената едва се задържа на крака, но здраво стискаше детето в обятията си.
Агентът се приближи до войника, който бе възседнал коня си, и тихо, тъй че само той да го чуе, нареди:
— Постарай се тя да не стигне в резервата, за да не разпространи болестта — промърмори той. — Не искам да ме сполети такава катастрофа.
— Какво й е? — попита войникът, като свъси гъстите си рижави вежди и погледна майката с детето на ръце.
— Тя не е проблем — отвърна Джонатан. — Детето е пипнало проклетата болест — морбили.
Сержантът пребледня и като погледна към индианката и детето й, тихо каза:
— Ще сторя всичко, за да нямат контакт нито с мен, нито с когото и да било друг. Постави ръка на кобура си. — Зная единствения начин, по който да отърва земята от подобна зараза.
— Добре си разбрал какво се иска от теб — усмихна се Джонатан и потупа задницата на коня. — Хайде, тръгвай! Не е нужно да отлагаш нещата. Имам твърде много грижи.
Дамита се опита да чуе думите, разменени между братовчед си и войника, но те говореха твърде тихо.
Щеше й се да вярва, че майката и детето ще бъдат отведени при племето, където ще ги отделят от останалите, докато болестта премине. Тя знаеше, че това няма да е последният случай, но се надяваше да е единствен сред сиуксите. Катастрофата наистина би била страхотна, ако болестта се разпространеше сред индианците.