Когато братовчед й се върна обратно, момичето се смрази от погледа на високия метър и петдесет мъж. Тя сърдито го изгледа, когато той започна тирадата си:
— Иди, вземи Тимоти, след това и двамата вървете на реката и с два калъпа пепеляв сапун измийте ръцете си до претъркване — задъхано каза Джонатан. — Не съм ви поканил тук, за да те лекувам, нито пък да умреш от шарка, а аз да остана с чувство за вина цял живот.
— Мисля, че ще се радваш да се отървеш от нас — отвърна Дамита, като сложи ръце на кръста си. — Получи достатъчно пари от баща ми, които ще ти стигнат за цял живот. Сигурна съм, че наистина ни най-малко не те е еня дали ще оживеем, или ще умрем. Единственото, от което се боиш, е, че и ти би могъл да прихванеш болестта от нас. На масата в къщата ти има три нови калъпа пепеляв сапун, тъй че най-добре ще е и ти да дойдеш с нас на реката и да се изкъпеш, защото бе точно толкова близо до бебето, колкото и ние.
Джонатан хвана с ръка гърлото си, преглътна с усилие, а очите му бяха готови да изскочат от орбитите си.
— Не бях и помислил за това — каза той, след това побягна към кантората. Само след минути Дамита го видя да излиза от къщата със сапун и кърпа в ръка, забързан към реката.
Тя се засмя, защото знаеше от баща си, че нищо, дори парче сапун, не би могло да предотврати заболяването от дребна шарка след контакт с болен. Тя се върна спокойно в кантората при индианците и продължи да сортира и раздава помощите. Но не можеше да прогони страха си. Имаше пряк допир с болното от шарка дете. Момичето не спираше да се тревожи и за съдбата на жената и бебето й. Мисълта за това, какво можеше да стане с тях, я караше да изтръпва от страх.
ПЕТА ГЛАВА
Високо в небето грееше луната, а отдалеч се чуваше протяжен вълчи вой. Облечен в кожения си индиански костюм с ресни, Железния облак смело седеше на гърба на сивата апалуза, в края на гората. Очите му бяха вперени в къщата на Джонатан. Индианецът се усмихна, когато видя гаснещата светлина в дома. Можеше да почака малко, така че всички да заспят, а след това ще отиде и ще грабне бялата жена, братовчедката на проклетия агент. Не искаше да го прави, но това бе единствената за него възможност да изпрати мълчаливото си предупреждение до Джонатан Джейкъбс, който трябваше да промени поведението си.
Усмивката му се смени от гримаса, когато си помисли за агента. Независимо от удоволствието да опре ножа си в гърлото му, за да види уплахата в безцветните му, жестоки очи, Железния облак предпочиташе да си представя суматохата, която щеше да настъпи, когато откриеха, че красивата му братовчедка я няма!
Вождът отново се усмихна, защото знаеше, че той и момичето ще са твърде далеч, когато открият отсъствието й. Твърде много хора — страшно много индианци — ненавиждаха правителствения агент, за да може той да набеди един от тях!
Джонатан ще свикне да бъде предпазлив с всекиго — да се отнася с необходимия респект и уважение, които те заслужават.
Ще разбере, че и по-лоши неща от изчезването на братовчедката му могат да го сполетят, ако не го стори.
— Да, това е единственият начин — прошепна Железния облак. — Само да мога да свърша това! Ще се погрижа нищо лошо да не се случи на бялата жена. Добре е, че аз се заемам с това, тъй като някой друг би могъл да я убие, като си отмъсти за всички злини, които подлият агент е извършил през годините!
Като почувства, че е минало достатъчно време и вероятно всички в къщата са заспали, Железния облак слезе от коня си и го привърза към един нисък клон. Крадешком излезе от сянката на дърветата, като пантера пробяга побелялото от ярка лунна светлина поле и стигна до стената на къщата. Опря гърба си на две греди близо до прозореца, покрит единствено с бизонска кожа, като държеше ръката си върху кобура на заредения пистолет. Червенокожият допря ухото си до прозореца и се ослуша за шумове, които биха му подсказали, че там, вътре, някой все още бодърства. Усмихна се, когато чу само тихото ръмжене на хъркащите, което се носеше през кожената преграда.
Сега!
Сега бе моментът да направи своя ход! Ако някой се опиташе да го спре, вождът на омахите не би се поколебал да стреля. Надяваше се единствено жената да не се развика в стремежа си да се освободи. Тя беше последният човек, на когото би искал да причини зло. В нея бе прозрял благородство и загриженост. Без да разменят дума, те с поглед бяха споделили нещо съкровено.
Тръгна смело, приближи се до вратата и внимателно постави ръка на дръжката, като се опита да я отвори. Най-сетне успя да я открехне толкова, че да се промъкне в колибата, влезе леко и безшумно и се намери в помещение, огряно единствено от жарта в огнището. Но светлината му бе достатъчна, за да различи всеки и всичко в къщата, която се състоеше от една единствена стая…