— Да, бях ядосан! Братовчед ти е сторил толкова зло на моя народ, колкото всички бели хора, откакто свят светува. Вярата на моя баща бе сломена от Джонатан и хора като него! Баща ми е мъртъв. Сега аз съм вождът! Никой не може да прекърши мен или моите хора. Аз те плених не само за да отмъстя за лошото, което сме видели от братовчед ти. Моето племе напусна тази земя, за да търси щастието си другаде. Ще дойдеш с мен, ще свикнеш с живота на омахите така, както те са били принудени да се приспособят към начина на живот на белите хора!
Лицето на Дамита пребледня, тя промълви:
— Продължавам да си мисля, че не си прав. Аз съм само един човек. Мислиш ли, че като ме отвлечеш и накараш да живея с твоите хора, ще промениш нещо? Моля те, помисли отново!
— Това, че вече си с мен, донесе мир в сърцето ми — каза Железния облак и свали ръката си от рамото й. — Мисълта, че Джонатан ще се събуди утре и ще разбере, че те няма, ми действа достатъчно силно, като успокоително.
Дамита стоеше с широко отворени очи и разбираше, че думите й сякаш се разбиват в каменна стена! Нищо от онова, което му беше казала, нямаше значение за него. Той бе решил всичко това отдавна, най-вероятно в момента, в който я бе видял в офиса на братовчед й. Още тогава е знаел как да си отмъсти. Затова я гледаше така онзи ден. Нямало е нищо общо с моментното привличане между двамата. Тя не бе притегателна сила за него, а просто човек, когото може да използва.
— Облечи се! — меко каза Железния облак. — Предстои ни дълъг път. Моите хора ме чакат с нетърпение.
— Щом трябва, ще го направя — отвърна Дамита и постави ръка на кръста си. — Но няма да го сторя, докато стоиш и ме гледаш!
— Ще се обърна с гръб — каза индианецът. — Само не си въобразявай, че ще можеш да ми избягаш. Няма да ти позволя да отидеш далеч. Ако не искаш да вървиш с мен, ще съм принуден отново да те вържа. Това не е особено приятен начин да яздиш през гората.
— Не смятам да бягам — с горчивина промълви момичето и навлече роклята си през главата. — Поне не сега — прошепна на себе си тя и се подсмихна зад гърба му.
— Моите хора ще се отнасят с уважение към теб — каза Железния облак и нави юздата на коня около ръката си. — Те са добри и благородни. Грешка бе от страна на белите хора да ги третират като животни. Ще дойде време и те ще проумеят лошото, което са сторили на индианците — злините, сторени на вожда Железен облак и неговото гордо племе омаха.
— Кой е Железния облак? — попита Дамита, нахлузвайки обувката си.
Индианецът се обърна с лице към нея.
— Кой е Железния облак? — повтори той, развеселен от факта, че момичето не знае с кого разговаря. Нещо го жегна от това, че след неочакваната им среща, на която липсваше официално представяне, тя не бе попитала братовчед си за името му. Все още усещаше мигновеното, странно привличане помежду им, когато очите им се срещнаха. Дори и сега чувстваше това фатално привличане, като че съдбата ги бе събрала по някаква своя приумица, а не за да осъществи той плана си за отмъщение.
Напълно облечена, с шал, преметнат през раменете, и с четката за коса в ръка, Дамита се приближи до индианеца.
— Да, вождът Железен облак — каза тя със стиснати зъби и вдигна очи към него. — Кой е той? Най-добрият ти приятел?
— Най-верният — отвърна той през смях. — Виждаш ли, Бяла върба — аз съм Железния облак.
За момент момичето се смути, след това се почувства поласкано, че именно тя е избраницата за негов заложник. Със сигурност отношението му към нея бе по-особено от това към останалите.
За нея той също бе по-различен от останалите, въпреки че не й бе леко да си го признае!
— Помислих, че си вожд, още в деня, в който се срещнахме — каза Дамита, без да отделя очи от него. — Ти ме нарече…? Как ме нарече преди малко?
— Бяла върба — каза Железния облак усмихнато.
— Но защо? — попита тя. Намираше името красиво, но все още не можеше да възприеме, че този силен вожд я нарича не с нейното име. Младата жена се боеше, че така изцяло ще загуби самоличността си. Може би и това целеше той!
— Напомняш ми върба — каза той, без да й предлага някакво друго обяснение за момента. — Достатъчно поговорихме, а сега трябва да тръгваме. Ще поговорим повече за това, когато стигнем кервана с моите хора. Те ще се почувстват по-добре, когато видят, че водачът им е с тях.
Сълзи замъглиха очите на Дамита.
— Нима ще плачеш? — попита Железният облак и смръщи недоволно веждите си. — Толкова ли е непоносима компанията ми, че ти се иска да плачеш?
— Не ти си причината за моите сълзи — отвърна тя и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Тревожа се за брат си! След смъртта на родителите ни той няма никого, освен мен. Моля те, пусни ме. Тимоти има нужда от помощта ми.