— Той ще се оправи — каза Железния облак, хвана я през кръста и я вдигна на гърба на коня. — Ще свикне, както ще свикнеш и ти. Никога повече няма да се върнеш при белите. Никога!
Дамита замълча, борбеността й се прекърши. Искаше да си представи какво ще прави Тимоти, когато нея вече я няма, а също и реакцията на братовчед им, когато се събуди сутринта. Чудеше се какво ще е отношението му към Тимоти, когато няма да има кой да го защити.
Мъчеше се да си представи живота си в индианското селище и как заедно с жените от племето щеше да върши ежедневната работа.
Когато Железния облак възседна коня, тя се сгуши, за да се настани по-удобно в седлото, и тежко въздъхна, когато едната от ръцете му я обгърна през кръста, преди да потеглят навътре в тъмната гора.
— Трябва да намеря начин да избягам — промърмори на себе си тя.
Длъжна бе, заради Тимоти!
ШЕСТА ГЛАВА
Ездата през тъмната гора плашеше Дамита. Независимо от факта, че бе заложница, тя не можеше да сдържи радостта си от присъствието на Железния облак, който я беше прихванал през кръста и се грижеше за сигурността й, но би могъл и да я заведе дълбоко в дебрите на гората, да я захвърли, да я остави там сама, за да умре. Но той не й мислеше лошото. Или поне тя не предполагаше. Струваше й се, че говори откровено, когато й каза, че ще стане част от хората и селището им. Докато намерението му бе такова — тя ще бъде жива — или поне до момента, в който намери начин да избяга от него!
Следата, носена от вятъра, минаваше като тънка лента през гората. Жребецът на Железния облак препускаше към вътрешността на гъсталака, покрай високата до колене суха трева. Далеч напред между пролуките на дърветата се виждаше реката, огряна от сребриста светлина. Луната се оглеждаше в нея, сякаш милион светулки бяха запалили фенерчетата си под водната повърхност.
Вождът дръпна поводите и бързо поведе коня си към реката. После така неочаквано спря животното, че Дамита политна и едва не се изплъзна от ръката му.
Тя въпросително го погледна, когато индианецът я свали на земята и скочи от коня. Нямаше време да го попита защо слизат и за какво е това бързане. Той се приближи до едно място, където високата трева бе полегнала, приклекна и внимателно се вгледа в нещо.
Боязливо, но обзета от любопитство, Дамита тръгна към него и когато се приближи, разбра защо е спрял. От това, което видя, й се зави свят.
Железния облак й хвърли бърз поглед през рамо:
— Върни се при коня — монотонно изрече той. — Това не е приятна гледка за очите ти.
За момент се втренчи в нея, после се изправи и пред момичето се разкри жестока картина — убита жена и дете, проснати върху изпомачканата трева.
— Може би е по-добре да видиш грозното дело на белите хора — прихвана я през кръста и я доближи до телата на убитите. Майката и детето бяха пронизани с куршум в главата.
С лудо биещо сърце и треперещи колене Дамита ги гледаше и не можеше да повярва, че някой би могъл да вдигне ръка срещу тези невинни, беззащитни хора. Дори и в смъртта, майката стискаше своята рожба в обятията си.
Изведнъж стомахът й се сви на топка, доповръща й се. Вятърът разтвори листата на дърветата, пропускайки лунната светлина. И след това, което видя, страхът й се засили още повече — страх за собствения й брат, който сега бе изцяло под властта на Джонатан!
— Не — извика тя, като се хвана за гърлото: — Братовчед ми не би…
— Какво се опитваш да кажеш? — попита Железния облак, като обърна момичето към себе си и здраво стисна раменете й. — Познаваш ли майката и детето?
Дамита сведе засрамено поглед. Отвращението към Джонатан изцяло я завладя.
— Да, зная кои са те — каза тя и премигна, когато Железния облак я разтърси нетърпеливо…
— Откъде ги познаваш? — попита той, ръцете му се впиха в тялото й и й причиниха болка.
Готова да заплаче, Дамита повдигна очи към индианеца:
— Те бяха във форта. Видях ги там. Бяха дошли за помощите. Братовчед ми… той…
Трудно й бе да намери думи, за да му разкаже всичко, защото това можеше да послужи като обвинение срещу самата нея. Нейният роднина със сигурност бе заповядал да ги убият! Това Джонатан бе прошепнал на войника, след като го накара да отведе майката с детето! Беше поразена от мисълта, че той бе наредил да ги убият, за да избегне опасността от шарка във форта.
— Братовчед ти, той ли е виновен за това? — попита Железния облак, като я придърпа по-близо до себе си. Очите му се изпълниха с ярост?
— Мисля, че е така — промърмори Дамита.
Ставаше все по-неуверена под студения му поглед.