Индианецът така ненадейно я пусна, че момичето едва не се строполи на земята, но бързо запази равновесие, като видя как гневът му се стопи и по лицето му се изписа неудобство.
— Никога не съм чувал правителствен агент да убива невинни жени и деца — произнесе хрипливо той. Отново коленичи до жената и докосна дългата й, тъмна коса. — Безсмислено е. Защо да го направи? Индианците ходят във форт Калхуун единствено за провизии. Белите им наложиха този начин на живот. Стоят на опашки с часове, за да приличат на просяци за вещите, които им дават. И твоят братовчед ги е убил за това? Никога не бих могъл да проумея защо? Никога!
— Независимо от безсмислената жестокост, аз зная защо го е сторил — Дамита падна на колене до Железния облак. — Не мога да повярвам, че е толкова безсърдечен. Не зная много за него. Той не е човек, когото познавам добре или уважавам.
— Спомена, че ти е известна причината — вождът нетърпеливо погледна момичето. — Кажи ми, за да проумея дяволския мозък на този луд човек.
— На лунната светлина не можеш да забележиш пъпките по детската кожица — отвърна Дамита, съзнавайки, че колкото по-дълго стоят край детето, толкова шансът да се разболеят от морбили нараства. Трябваше й време да му обясни всичко, независимо че това не омаловажаваше престъплението на братовчед й, който бе действал, воден от омраза, а не от състрадание.
— Пъпки? — каза Железния облак и се наклони се още по-ниско към детето. Дамита сложи ръка на рамото му и го накара да се отдръпне. Той я погледна въпросително, с вдигнати вежди.
— Не е разумно да се доближаваш до него — каза тя и отдръпна ръката си. — Заразено е с морбили. Болестта е много заразна. Затова Джонатан ги е осъдил на смърт — стана и закри лицето си с ръце. — Съжалявам — каза момичето и почувства неудобство, когато усети, че мъжът е застанал изправен до нея. Тя се изпълни с благоговение към него от нежността, с която взе ръката й и я поведе към коня.
— Стой тук! — каза той, гледайки я отгоре с черните си като нощ очи. — Ще ги прикрия с трева и клони, за да почиват в мир. Те не са от моето племе. Ако знаех от кое племе са, бих могъл да пратя вест. — Жената може да е от сиуксите. Никога не съм я виждал на събиране на омахите — разтревожен, той отново погледна Дамита: — Добре ли се чувстваш? — попита Железния облак. Той видя колко е наранена след всичко, което се случи, но не искаше да й причини зло! Момичето беше родственица на жестокия Джонатан, но нямаше неговото сърце и душа. Беше различна — добра и състрадателна. И без съмнение малко по малко грабваше сърцето му.
Дамита изтри сълзите, потекли по бузите й, и му се усмихна:
— Ще се оправя — каза тя, като едва сдържаше риданията си. — Учудена съм, Железен облак, че това те интересува. След като видя жената с детето и знаеш кой го е направил, си мислех, че ще ме намразиш завинаги.
— Ти не си жена, която човек би могъл лесно да намрази — отвърна й той, обърна се и тръгна към индианката с детето. — А и не може човек да те вини за това зверство. Състрадателното ти сърце никога не би го допуснало!
Дамита се вцепени от това, което го чу да казва, както и от чувствата, които признаваше, че има към нея. После видя как премести жената с детето на по-спокойно място, под дърветата, където хората, минаващи оттук, няма да ги забележат и да рискуват живота си, като взе детето и го постави редом с майка му. Това я накара да извърне глава и потокът от сълзи на състрадание рукна отново.
Цялото й същество бе разкъсвано от противоречиви чувства! Знаеше, че трябва да мрази вожда на омахите, но не можеше. Той се бореше за съществуването на своя народ! Отвличането й бе начин да постави исканията си пред нейния братовчед.
Независимо от всичко, тя се чувстваше толкова безпомощна — не само защото бе пленница, но и защото не можеше да помогне на красивия индиански вожд.
Никой, който се бе интересувал от истински тежката съдба на индианците, не бе успял да намери начин да им помогне. А имаше и немалко, които гледаха на тях като на плячка и не искаха нищо друго, освен да ги измамят и избият!
— Готово. Телата им са погребани — каза Железният облак, като се върна при нея. — Би трябвало да обърна коня и да поема обратно към Форта, за да съобщя на коменданта какво е направил Джонатан. Но това ще забави връщането ми при моите хора, а и ще привлече излишно вниманието към тях. Така че твоят братовчед ще остане ненаказан за това си зверство.
— Значи ти също като мен вярваш, че той е извършителят на престъплението? — попита Дамита, като гледаше към купчината листа и клони, полускрити в храсталака.
— Нито за миг не се съмнявам, че това е негово дело — каза Железния облак, като проследи погледа й. Той изпитваше дълбоко страдание за мъртвите, независимо че бяха сиукси — дългогодишни неприятели на омахите. Това беше убийство. Когато отнемаха живота им в битка, беше различно. А и да умреш по време на бой, бе достоен край.