Дамита позволи на индианеца да я качи на коня и доколкото бе възможно, удобно се настани на седлото.
— Ако не бяха болни от морбили, Джонатан не би заповядал да ги убият — каза тя, без да защитава братовчед си. — И за жалост, ако и други индианци се появят във форта с признаци на шарка, сигурна съм, че той няма да се поколебае да ги убие.
Когато Железния облак се метна на седлото зад нея и отново я притисна здраво към себе си с мускулестата си ръка, неочаквано една ужасяваща мисъл прониза съзнанието й. Очите й широко се отвориха и тя въздъхна дълбоко.
— Тимоти! — произнесе момичето, обърна се и неспокойно погледна към индианеца. — О, Господи! Железен облак, жената и детето бяха в контакт едновременно с мен и брат ми. Ако Тимоти се разболее, дали братовчед ми ще разреши проблема по същия начин? Ще нареди ли на някого от войниците да го застреля в гората?
— Мисля, че да — отвърна той, премятайки юздите на коня около едната си ръка, като все още не даваше на животното да препусне в галоп. Чувстваше, че Бялата върба има нужда да изкаже всичко онова, което я тревожи, за да се освободи от напрежението. Ще й позволи да говори, а после ще продължат пътя си.
Дамита прикри с ръка устните си, потисна още една въздишка и извърна очи от него.
— Тимоти! — промълви тя. — Господи, Тимоти! Какво мога да сторя?
Отново хвърли отчаян поглед към мъжа зад нея.
— Моля те, върни ме при брат ми — проплака момичето. — Той не е в безопасност с Джонатан. Ако се разболее, ще има нужда от мен. Трябва да съм там, за да го пазя от братовчед ни!
— Не си сигурна, че ще се разболее — каза индианецът. — Всъщност белите хора не са толкова податливи на болестите, както индианците. Знаеш това. Така че ще продължим пътя си, Бяла върба. Забрави брат си. Ти няма да се върнеш!
Дамита се извъртя, освободи се от Железния облак и скочи на земята, но загуби равновесие и падна на колене. Той веднага скочи до нея, ръцете му я сграбчиха през кръста и я повдигнаха на нивото на сърдитите му очи. Тя отново се уплаши, но независимо от всичко застана изправена и горда пред него.
— Ти сигурно имаш семейство — изрече младата жена, стараейки се да контролира гласа си. — Сигурно има отношения помежду ви, които ще ти помогнат да разбереш връзката между мен и брат ми. Погледни в сърцето си и ще видиш защо трябва да се върна при него. Аз съм всичко, което той има. Бъдещето му е несигурно, особено ако се разболее. Братовчед ни не обича и двама ни. Той ще го остави да умре. По един или друг начин ще се отърве от Тимоти.
— Изслушах те, каза ми всичко, а сега е време да тръгваме — каза Железния облак. Помъчи се да я качи на коня, но този път тя бе непреклонна. Успя да се освободи от него и се затича.
Индианецът поклати глава, въздъхна дълбоко и се спусна след нея, настигна я и бързо я повали на земята. Обърна я по гръб, като застана разкрачен, държейки ръцете й над главата.
— Не ме слушаш добре — изръмжа той насреща й. — Независимо какво ще ми кажеш, няма да се върнеш във форт Калхуун. Необходимо ли е да те връзвам на коня, за да продължим пътуването си? Или ще тръгнеш доброволно с мен?
— Виждам, че няма смисъл да те моля — каза Дамита, ридаейки. — Има само едно нещо, за което ще те помоля. Чуй ме със сърцето си. То не е невъзможно и ще направи пътуването ни далеч по-леко. Никога повече няма да се противопоставям на плановете ти.
— Какво е то? — запита той. Погледът му оценяваше красотата и невинността на лицето й, извивката на гръдта й, пристегната под роклята, разкриваща тяхната пищност, дори формата на тъмните й зърна.
Ставаше прекалено податлив и това бе опасно.
Искаше му се да я целуне! Да я притисне в прегръдките си и да я увери, че всичко ще е наред! Да й каже, че отсега нататък тя ще му принадлежи, а след това да я целуне толкова продължително, докато и тя му отвърне с желание, равно на неговото! Сърцето му биеше лудо, слабините му горяха, а желанието му да я притежава бе по-силно от необходимостта да си поеме въздух. Така неочаквано бе покорен от хубостта й и нуждата да я целуне, че само наполовина слушаше, докато тя му разкриваше сърцето си.
Най-сетне думите й проникнаха в съзнанието му и предложението й не изглеждаше толкова лошо. Дори като че ли се вместваше още по-добре в неговите планове.
— Ще го направиш ли? — през сълзи попита момичето — Моля те? За мен?