— Това, което искаш, е съвсем просто — каза Железния облак, свали ръце от кръста й и отметна кичур златиста коса от разплаканите й очи. — Да, мисля, че може да стане.
За момент дъхът на Дамита секна, бе поразена, че индианецът се бе съгласил…
Беше още по-изненадана, когато устните му се впиха в нейните и той я целуна по начин, който ни най-малко не я разгневи, напротив — почувства странно, сладостно чувство в себе си.
Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката.
СЕДМА ГЛАВА
Дамита не на шега се стресна в мига, в който осъзна, че нещо все повече и повече я привлича към красивия вожд на омахите. Въпреки удоволствието, което бе изпитала от целувката, тя знаеше, че всичко това повече не може да продължава.
Не биваше да забравя, че е само негова пленница. Трябваше да го мрази, а не безнадеждно да се влюбва в младия мъж.
— А Тимоти, какво ще стане с него? — безпокоеше се момичето.
Тя се прислони нежно към гърдите на Железния облак. Отлепи устни от неговите и се извърна настрани.
— Моля те — промълви младата жена, пулсът й биеше ускорено, знаеше, че говори не онова, което чувства и мисли.
Никога мъж не бе я впечатлявал толкова силно. Никога целувка не беше я смущавала, превръщайки цялото й същество в нещо чувствено и красиво.
Но сега нито времето, нито мястото бяха подходящи за това, а и той със сигурност не беше този, който й трябваше. Независимо че нямаше отрицателно отношение към индианците, прекрасно знаеше, че другите не споделят вижданията й и взаимоотношения между индианец и бяла жена са забранени!
На преден план трябваше да стои мисълта за брат й. Железния облак се бе съгласил с предложението й и младата жена внимаваше да не стори нещо, което да промени решението му.
Индианецът я погледна за миг, разбра отказа й по-добре, отколкото собственото си неутолимо желание да я притежава. Той имаше избор за жена от племето на омахите. И не една гласно бе изразявала желанието си да му стане съпруга! Досега беше вземал жена в леглото си единствено за да утоли жаждата на плътта си, защото поставяше добруването на племето пред собствените си нужди и желания… Но след тази нощ и начина, по който Бялата върба отвърна на целувката му, разбра, че това ще бъде жената в постелята му, докато е жив!
Знаеше, че не бива да прибързва с нея. Познаваше отношението към белите жени, омъжили се за индианци. Както и това, че не би могъл да промени мнението на света по този въпрос.
Беше нужно да убеди само един човек — Бялата върба. И процесът на обучение едва сега започваше…
Железния облак се изправи и подаде ръка на младата жена. Тя се поколеба, очите й бяха вперени в неговите, той я подхвана и внимателно я вдигна.
— Ако ще се връщам за брат ти, трябва да го сторя сега, и то веднага — хвана я през кръста, но не можа да се сдържи да я притегли към себе си. — Бяла върба, не бих направил това за никой друг. Само за теб, чийто глас е сладък като гласа на дрозд. Разбираш ли ме?
Силните му ръце я притискаха, а близостта на устните му прекъсна потока от мисли у Дамита и волята й отново бе прекършена. Тя се освободи и се обърна с гръб към него, като дишаше тежко. Закри с ръка устните си, цялата разлюляна от страстта на тази целувка. Чувстваше се замаяна от обзелото я желание и с мъка върна мислите си обратно към Тимоти и неговата безопасност. Извърна се и погледна Железния облак, прогонвайки чувствените си желания насочени към него. До този момент никога не бе изпитвала влечение към някого. Това беше разликата.
— Много е любезно от твоя страна да се върнеш обратно за брат ми — бе решила, че за Тимоти ще е по-сигурно да бъде с нея, независимо къде и с кого е тя. — Ще бъде по-щастлив с мен. За Джонатан той твърде скоро ще се превърне в излишен товар или ще бъде използван като работна ръка. И още нещо, Железен облак, ужасно се боя да не заболее от морбили!
— Ще се върна за младежа, но в случай, че се разболее, и двамата ще трябва да се отделите от хората ми. Ще бъдете част от нас, но изолирани до оздравяването си.
— Разбирам — отвърна Дамита, поклащайки утвърдително глава. — Не бих искала да донеса болест на племето ти. И ще се постарая това да не се случи.
Без да се замисля повече, тя разтвори ръце и го прегърна.
— Знаех, че няма да ми откажеш — каза момичето, като се притисна до него. — Ти си добър, състрадателен човек. Как е могъл братовчед ми да се отнесе толкова несправедливо с теб?
Индианецът се откопчи от прегръдката й, поведе я към коня и я качи върху седлото.
— Много неща в живота ни остават загадка — каза той. — Но нищо, свързано с този човек, не е тайнствено. Той е жесток, алчен и нечестен — сложи ръка на лицето й. — Мъже като него не живеят дълго. Мога да се обзаложа, че Джонатан едва ли ще изкара още две зими. С безсърдечното си и непочтено отношение към другите той предизвиква собствената си съдба.