Тя се разтопи от страстната му целувка. Когато той разхлаби прегръдките си и тръгнаха през гората, младата жена отново мислеше за брат си. Започна да се тревожи от опасностите, от това, което бе поискала от Железния облак да направи. Веднъж той бе влязъл в къщата на братовчед й, без да разбуди никого, но щеше ли да успее да го стори още веднъж? Ами ако Джонатан се събудеше?
Не искаше да мисли за подобна възможност, облегна се назад и се прилепи плътно до него, докато яздеха. Когато стигнаха близо до къщата на братовчед й, Железния облак спря коня. Дамита се обърна и го погледна. Сърцето й туптеше от страх за Тимоти и за него. После индианецът скочи на земята и я свали от гърба на тръпнещото животно.
Бе възмутена до дъното на душата си, когато индианецът се приближи с въже в ръка и завърза китките й.
— Защо го правиш? — попита момичето с дрезгав глас. — Не повярва ли на това, което ти казах? Или съм толкова глупава, да си помисля, че наистина се интересуваш от мен? Нима всичко бе игра?
— Чух добре думите ти и съм дълбоко развълнуван — каза Железния облак, като завърза последния възел и се вгледа внимателно в очите й. — Едва те познавам. Не знам дали си искрена? Нямам ли причина да не ти вярвам? Ако ти разреша да яздиш с мен до дома на братовчед си и ти се развикаш, ако си ме излъгала за отношението ти към Джонатан, за да те върна при него?
— Грешиш! — извика младата жена. — Всяка дума, казана от мен, е истина. Не вярвам на братовчед си! Потресена съм от смъртта на жената с детето! Следващата жертва би могъл да бъде брат ми!
— Достатъчно — отвърна Железния облак, прихвана я през кръста и я отведе до най-близкото дърво. — Ще те оставя тук и ще се върна заедно с момчето — измери я с поглед и промълви: — Доверието трябва да се спечели. Постепенно. Надявам се никога да нямам причина за съмнения.
— Но аз не съм ти дала повод за това — каза Дамита и присви очи от болка, когато той допря китките й до грубата кора на дървото и я завърза за него. — Моля те, не прави това. Обещавам ти, няма да гъкна! За мен е важна сигурността на Тимоти! Ако вдигна шум, той може да бъде убит. Моля те! Не ме оставяй тук!
Индианецът се обърна и тръгна към коня си.
— Ще се върна скоро — погледна я бегло през рамо. След това възседна коня си и бързо се отдалечи, преди момичето да е успяло да се защити.
Дамита беше твърде разгневена и унизена, за да плаче. Със стиснати зъби, дишайки тежко, тя се помъчи да се освободи, но скоро въжетата се врязаха дълбоко в китките й и младата жена разбра, че трябва да се подчини на онова, което съдбата й бе отредила.
Взираше се в мрака наоколо. Останала без дъх, очакваше завръщането на Железния облак. Ако го заловят и убият? Никой и никога нямаше да я открие тук!
Цяла вечност момичето прекара в очакване на някакво раздвижване. Трепваше при всеки шум, дори от неочаквания плясък на криле в листака над нея. Знаеше, че е оставена на произвола на съдбата и е подвластна на всяко живо същество, което би могло да се появи тук.
Как Железния облак може да бъде толкова непредвидлив? Сигурно е знаел за опасностите, които я грозят, оставена сама, без възможност да се брани? „Ако има някакви чувства към мен, то начинът, по който ги разкрива, е твърде странен“ — сърдито помисли Дамита.
Скоро през чадъра от листа над главата й небето започна да просветлява. Тя знаеше, че Железния облак би трябвало вече да се е върнал, ако похищението му бе минало успешно. Цялото й същество изтръпваше при мисълта за това, какво би могло да се случи на брат й и на индианския вожд. Възможно бе и двамата да са мъртви!
Конски тропот накара сърцето на Дамита да трепне силно и я обзе истинско блаженство, когато в полумрака различи Железния облак с Тимоти, седнал пред него на седлото. Още два коня препускаха след жребеца на индианеца, навярно откраднати от обора на Джонатан и предназначени за дългото им пътуване до племето на омахите. Сякаш умът на Железния облак не познаваше умора, той постоянно мислеше, планираше.
— Слава богу, живи и здрави сте! — извика Дамита, като се мъчеше да се отскубне и да притисне и двамата в прегръдката си. Но проклетото въже й пречеше.
Видя как по лицето на брат й премина сянка на недоверие и уплаха, когато видя индианския вожд да прехвърля повода близо до мястото, където бе вързана сестра му. Слезе от коня и с неочакван гняв се обърна към него.
— Каза ми, че сестра ми доброволно е тръгнала с теб! — извика Тимоти и сви юмруци. Приближи индианеца и удари гърдите му с все сила. — Излъгал си ме! Вързал си я! Тя е твоя плячка!
Железния облак хвана китките на младежа:
— Това, което ти казах, не бе цялата истина. Да, тя е пленница. Но вече иска да избяга от братовчед ви. Страховете й не са напразни. Именно тя ме изпрати за теб. Иди при нея. Сестра ти ще ти обясни всичко.