Пусна ръцете на Тимоти, извади от пояса си нож и го даде на разгневения младеж.
— Иди! — каза Железния облак и кимна към Дамита. — Освободи я.
Момчето стисна ножа здраво в ръка. Сърцето му биеше силно, защото знаеше, че има възможност да го използва срещу индианеца. Той, като че ли, бе искрен. Тимоти беше развълнуван от бягството си с червенокожия и от това, че вече е при сестра си! Докато яздеха по пътя към Дамита, индианецът му бе разкрил бъдеще, което се запечата в съзнанието на момчето, и то го очакваше с нетърпение. Страхотно би било да е сред войните! Предизвикателството им към него щеше да е интересно! Мечтаеше за възможността да им докаже, че силата и смелостта му са равни на техните!
Тимоти се обърна и се затича към сестра си. Мигновено разряза въжетата и тя вече го държеше в обятията си.
— Толкова се безпокоях! — каза Дамита, заравяйки пръсти в гъстите му медноруси коси. След това го отстрани от себе си с думите: — Как си?
Момчето вдигна вежди :
— Добре съм — отвърна, като сви рамене. После я прегърна отново. — Радвам се, че и ти си добре. Когато Железния облак ме събуди, разбрах, че те няма в къщата… Мисля, че никога през живота си не съм бил толкова уплашен.
— Чувствам се чудесно — каза младата жена, като гледаше през рамото на брат си към Железния облак. Усмихваше му се, без да се сърди повече за това, че я бе вързал за дървото. Беше устоял на думата си. Бе отишъл за Тимоти. А сега бъдещето им беше в негови ръце — за добро или за зло.
Не можеше да си представи нищо друго, освен прекрасно бъдеще.
Тя накара брат си да седне под дървото и му разказа всичко. Обясни му ситуацията — защо е била отвлечена и защо е настояла той също да бъде при нея. Увери го, че всичко е за добро.
— Не се безпокой за нищо — промърмори тя, като гледаше същевременно към индианеца. — Железния облак е мъж на честта.
Тимоти извърна глава и се взря в погледа на червенокожия, след това кимна, обърна се и прегърна сестра си.
Всички се качиха на конете и потеглиха по посока на изгряващото слънце.
ОСМА ГЛАВА
Дамита седеше до бавно разгарящия се огън. Беше уморена до смърт от целодневната езда и се зарадва, когато Железния облак най-сетне спря, за да направи лагер. Все още не беше притъмняло напълно. Последните лъчи на залеза се отразяваха във виолетовозелените криле на лястовиците, които кръжаха над тях. В гората слънчевите лъчи танцуваха, играеха със сенките, появяваха се и отново изчезваха.
Дамита погледна в посоката, в която Железния облак се бе отдалечил, за да търси храна за тях. Не можеше да спре обзелата я тръпка, само по-силно уви шала около раменете си. Светът й се стори пълен с изненади. Диви, надвиснали скали, тъмни лесове, гъсталаци, блата и бързеи като че бяха навсякъде около тях. До този момент не бяха срещнали жив човек, но момичето се тревожеше и от най-малкия звук или движение, които идваха от гората.
Погледът й се спря върху пистолета, хвърлен на тревата до нея. Железния облак им го бе оставил за самоотбрана, докато него го няма. После погледна към коня на индианеца, който бе вързан недалеч от тях. Той мирно и спокойно пасеше съвсем наблизо. Сърцето й трепна при мисълта, че това вероятно ще е последната й възможност да избяга. И че Железния облак е знаел това, както и другото, че тя самата не желае това бягство!
Дамита погледна към брат си, който спокойно спеше под одеялото върху легло от мек мъх. Разбираше, че е толкова изморен, колкото бе и тя, а и здравата огладнял, защото стомахът на момчето къркореше насън. С любов се наведе над него, погали челото му и го целуна по луничавата буза. След това се изправи и отново се огледа наоколо, като се мъчеше да разбере какво бе забавило толкова дълго Железния облак. Струваше й се, че индианецът го няма с часове. През деня бяха спирали единствено за да похапнат диви плодове, след което продължаваха пътя си през гори и поля по дирите на племето омаха.
Не искаше да се поддаде на желанието да легне до Тимоти в отморяваща дрямка. Бавно се изправи на крака и застана до сипея край устието на реката, където бяха установили лагера си. Никога не бе виждала нещо по-красиво и мирно от това място. Потокът течеше забързано между два бели бряга, втурвайки се в бездната край почти черните смерчове. Водата й се струваше по-синя и по-тъмна, защото в този час на нощта сенките се удължаваха и всичко изглеждаше някак безцветно. Тя се загледа напред, където скалисти стени преграждаха реката и водите й мъчително си проправяха път през камънака. Все по-изнервена от дългото отсъствие на Железния облак, увита плътно в шала си, младата жена тръгна край потока, наблюдавайки играта на рибите в студения вир. Те плуваха покрай дървесната шума, носена от течението, и се мятаха между сенките. Водата беше толкова чиста, че можеше да различи бодливките от кетфиша. Чудеше се защо индианецът не бе хванал риба за вечеря, вместо да ходи толкова далеч, за да търси улов.