— Съжалявам — промърмори тя и бавно се изправи на крака. — Била съм по-уплашена, отколкото си мислех. Не исках да…
— Извиненията са излишни — прекъсна я той, очите му бяха вперени в нейните. После се извърна, смутен от завладялото го силно чувство към младата жена. Колкото по-дълго беше тя с него, толкова по-уверен бе той, че няма да я пусне да си отиде. При никакви обстоятелства. Независимо че не беше я откраднал с подобна цел, сега знаеше, че тя ще му стане жена в пълния смисъл на думата. Думата пленница скоро щеше да бъде забравена, сякаш никога не бе съществувала между тях.
— Донесох храна — каза Железния облак, наведе се над огнището и сложи одраното животно, набучено на пръчка, над огъня, който бе стъкнал, преди да тръгне. — Ще хапнем заек тази вечер. Утре — риба.
Дамита се приближи и седна до него, докато той се настаняваше край огъня.
— Нямаше те толкова дълго — каза тя, лакомо загледана в месото, докато пламъците обгаряха кожата му в кафяво. Погледна отново към индианеца: — Не чух никакви изстрели. Колко далеч ходи, за да намериш дивеча?
— Не толкова далеч — каза той, като бавно въртеше шиша, за да се зачерви месото равномерно отвсякъде. Железния облак й се усмихна. — Не си чула изстрел, защото измайсторих копие от пръчка и с него го убих. Копието е безшумно и не може да привлече неканени гости в стана ни.
— Сега разбирам — каза Дамита и погледна през рамо към гората, потънала в дълбоки сенки. Тя с мъка преглътна, когато изведнъж си даде сметка за това, колко лесно уязвими бяха в тази обширна, дива местност. Колко глупаво бе от нейна страна да заспи. Всеки би могъл да се добере до нея и брат й. Завръщайки се, Железния облак можеше да намери двама мъртви пленници.
Индианецът се вгледа в луничавото лице на Тимоти — то бе спокойно в сладкия сън.
— Брат ти е чудесен млад човек — искрено възкликна той. — Доверчив е. Това понякога е добре, но не винаги. Ако в колибата на братовчед ти на мое място беше сиукс, който иска да го отвлече, брат ти щеше да му повярва и да тръгне с него и можеше вече да е мъртъв, а скалпът му с цвета на изгряващото слънце да се развява върху пръта за скалпове. Мое задължение е да го науча кому да вярва и кому — не!
— Тимоти не познава друго, освен мирния живот, затова се доверява на хората — каза Дамита и въздъхна дълбоко. — Може би родителите ни бяха прекалено внимателни. Те не ни подготвиха за истинските трудности, с които се срещнахме тук, в Небраска.
— За сегашния си живот ли говориш? За това, че си с вожда Железен облак? — попита индианецът със стиснати устни, очите му бяха потъмнели.
Дамита нервно кръстоса крака под полата си.
— Не, не говорех за теб, а за това, че станахме твои, твои…
Железния облак се обърна и постави ръка на устните й тъй, че да спре потока от думи.
— Не казвай думата заложници — помоли я тихо. — Бих се радвал, ако ти и твоя брат не се чувствате като мои пленници. Не ти ли дадох възможност да ме напуснеш? Не ти ли оставих тази вечер пистолета и коня, с които да избягаш? И в двата случая ти не пожела да се върнеш. Тъй че, не повтаряй повече тази дума.
Видя широко отворените й очи и се отдръпна, страхувайки се да не я изплаши отново.
— Доказа ми, че нямаш враждебни чувства към мен за това, че ви отведох от къщата на братовчед ти — продължи индианецът. — Дори ме помоли да се върна за брат ти. Мисля, че сте с мен по своя воля. Нима това не е достатъчно доказателство, за да престанеш да се наричаш заложница?
— Всичко това е самата истина — каза Дамита, а сърцето й продължаваше да бие ускорено под настойчивия, пронизващ поглед на тъмните му очи, които сякаш гледаха право в душата й. — Не бих искала да стоваря върху теб вината за това, че се намираме в тази дива земя. То се отнася до онова, което заварихме тук, когато дойдохме. Както вече ти казах, говоря за Джонатан. Той изобщо не беше това, което очаквах. Като дете предполагах, че като порасне, ще стане мошеник, но следвайки завещанието на баща ни, ние трябваше да дойдем в Небраска и аз се надявах, че страховете ми относно братовчед ни ще се окажат безпочвени.
Тя сведе поглед:
— И тъй като в действителност нещата се оказаха именно такива, каквито предполагах мога само да кажа, че съм ти благодарна за това, че съм далеч от него — тихо каза момичето, като отново вдигна поглед, за да срещне неговия. — Аз наистина високо оценявам добротата ти към мен и брат ми. И никога повече няма да говоря за нас двамата като за пленници.
— И ще останеш при омахите без съжаление? — попита Железния облак и внимателно докосна с длан лицето й. — Все още важи казаното от мен, че никога няма да те пусна да се върнеш да живееш при белите хора. Независимо от това, какво ще кажеш, няма да ти позволя да се върнеш към предишния начин на живот.