Дамита се олюля притеснена, когато внезапно Железния облак стана, обърна се и я видя там.
— Съжалявам — каза тя с ръка на гърлото си. — Не исках … не те шпионирах. Дойдох да поговоря с теб и те намерих да се молиш. Беше толкова вълнуваща гледка, че не можах да отвърна очи.
Железният облак протегна ръка към нея:
— Ела — каза й спокойно. — Ела и седни до мен под луната.
— Нали не ми се сърдиш за това, че слушах молитвата ти? — попита Дамита, като бавно се приближи до него с широко отворени очи. — Знам, че не би трябвало. Наистина съжалявам!
Индианецът я пресрещна, хвана ръката й и я заведе до брега на потока.
— Не съжалявай — каза й усмихнато той. — Молитвите ми не са тайна. Говоря на глас, за да бъда чут от всекиго, който би пожелал. Това е начин на съпреживяване. И Уакода е доволен, когато някой друг чуе и се развълнува от молитвите ни.
— Уакода? — Дамита го погледна въпросително. — Кой е Уакода?
— Това е името, дадено на Великия дух от омахите — отвърна Железния облак и я накара да приседне до него. — Уакода е началото на всичко — нежно погали с ръка лицето й. — Ти също си тук благодарение на неговата благословия.
— Разбирам — каза момичето и се усмихна смутено.
— Дойде, за да говориш с мен — продължи индианецът, прокарвайки пръсти през дългите й, разпилени коси. — Ще ми кажеш ли думите, които бих искал да чуя? Това, което би накарало сърцето ми да запее?
— Смутена съм от толкова много неща, най-вече от чувствата си — каза Дамита под настойчивия му поглед.
— Нека ти помогна да узнаеш истината за своите чувства и ще престанеш да усещаш смут в душата си. — Той хвана с две ръце лицето й и я обърна към себе си. — Целувката ми ще ти помогне да избистриш мисълта си — каза Железния облак.
— Не, целувката ти само ще замъгли разсъдъка ми! — отвърна Дамита, преливаща от желание, докато устните му леко докосваха нейните.
Всичко в нея тръпнеше в очакване на това усещане, тя не бе в състояние да се съпротивлява на желанието, което я караше да го приеме — даже и на факта, че Железния облак накланя снагата й надолу към земята.
Когато я целуна жадно и продължително, тя беше изпълнена с такова прекрасно усещане, че престана да мисли дали любовта й към могъщия вожд на омахите е грешна.
След тази целувка осъзна, че желае да остане с него завинаги!
Железният облак откъсна устни от нейните така, че тя все още усещаше дъха му:
— Сърцето ми бие, сякаш вътре в мен са се вселили множество барабани — прошушна той и очите му настойчиво се впиха в нейните. — Това ми подсказва, че си тук не само да разговаряш с мен. Начинът, по който отвърна на целувката ми, потвърждава моето усещане.
— Истината е, че съм тук, защото не можех да остана далеч от теб — каза Дамита, като докосна с ръка лицето му с цвят на мед, за да се наслади на нежната му кожа. — Не мога да възпра чувствата, които ме обземат. Никога не съм се влюбвала досега. Никога не съм изпитвала подобни вълнения, преди да те срещна, Железен облак.
— Можеш ли да приемеш това, Бяла върба? — нежно я попита той, като притисна с длан ръката й, която галеше лицето му.
Вплете пръстите си в нейните и сложи ръката й върху силно туптящото си сърце, за да може тя самата да почувства невероятния му ритъм.
— Цветът на лицето ми не е като цвета на твоето — твърдо каза той. — Вярата ни се различава като деня от нощта. Ще ме обичаш ли завинаги или скоро всичко ще се превърне в горчиво разочарование за живота, който си загубила?
— Зная, че нещата ще са твърде различни — тихо отвърна момичето, без да може да повярва, че разговаря за подобни неща с него! Неотдавна тя живееше в Бостън с мечтата някога да стане лекар. Всяка сутрин се беше събуждала с желанието да помага на баща си в болницата, като му асистира. И всяка вечер бе си лягала доволна от свършеното през деня.
Това бе реалност до момента, в който неочаквано ужасната трагедия отне родителите й.
Сега всичко се беше променило…
— Да — продължи тя. — Вече всичко ще бъде друго за мен. В мига, в който родителите ми си отидоха от този свят, животът ми се промени. Това, че съм с теб, е също част от новия ми живот.
— Ще направя ли промяната, за която говориш, по-лесно поносима? — попита Железния облак и леко се усмихна.
— Присъствието ти до мен е несравнимо с нищо друго, което съм изпитвала до този миг в живота си — отвърна на усмивката му Дамита. — Благодарение на теб всичко е някак по-леко за мен. Когато съм в обятията ти, се чувствам така, като че ли съм попаднала в рая.
— Думите ти ме правят щастлив — рече Железния облак, докосна лицето й и прошепна в ухото й: — Позволи ми да те направя истински щастлива. Да те въведа в храма на радостта и блаженството.