Налагаше се да бъде убедителен, така че Дамита да успее да преодолее смущението си. В противен случай той би загубил твърде много. Дори и самата нея. Ако се почувстваше виновна, тя никога повече нямаше да се обърне към него, за да сподели прекрасните мигове на близост, които бяха изпитали току-що.
Железния облак погледна първо Дамита, после Тимоти, осъзнавайки, че никога до този момент не е лъгал. Беше честен и откровен, въпреки цената, която плащаше за това.
Но сега цената бе прекалено висока! Трябваше да измисли нещо, с което да оправдае небрежното си облекло, както и да запази репутацията на момичето в очите на невръстния й брат.
— Съжаляваме, че те оставихме сам. Бяхме долу при потока — бавно започна Железния облак. — Без да знае, че аз съм там, сестра ти слязла, за да измие от себе си праха от пътуването. Аз вече се бях изкъпал. Останах да я пазя, докато тя миеше лицето, ръцете и краката си. Никога повече няма да сме толкова непредпазливи и да те оставяме сам, когато спиш.
Дамита отвори изумена уста, като видя лекотата, с която Железния облак разказваше измислената история. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че това, което върши той, е достойно, тъй като го правеше за нея самата. Тя не би желала Тимоти да узнае истината за нейното отсъствие. Прекалено млад беше още и не би разбрал всичко. Не можеше да допусне да се промени отношението му към нея.
Тимоти вдигна рамене и се обърна към сестра си и индианския вожд.
— Всичко е наред — каза весело момчето. — Аз ви доказах, че и сам мога да се грижа за себе си.
Дамита се приближи до него и го прегърна. После погледна през рамото му към Железния облак и му се усмихна мълчаливо с благодарност.
— Ако нещо се бе случило с теб, не бих могла да го преживея — тихо прошепна тя. — Ти си ми най-скъпото нещо, което имам.
Засрамен от това, че Дамита го смята за дете, особено сега, когато бе доказал, че е мъж пред Железния облак, Тимоти се освободи от прегръдката й.
— Сестричке, ти всичко преувеличаваш — каза гордо момчето. — Знаеш, че нещата тук не са като в Бостън. Много пъти ще ми се наложи да се браня сам. Ти не би могла винаги да си до мен — момчето се приближи до дивата котка. — Дочух някакъв шум. Предполагам, че е била дивата котка, обикаляща около лагера — после погледна през рамо към добре препечения заек. От него се стичаше в огъня мазнина, от която се носеше изключително приятна миризма. — Сигурен съм, че я е примамил заекът. Била е гладна също като нас.
Тимоти коленичи до котката, изпълнен със съчувствие към животното, което сега му се виждаше красиво създание с дълги крака и огромни лапи, късо тяло и мъхнати уши. Независимо от това, че кожата й бе прилепнала за тялото, тя бе красива с топлия си червеникаво-кафяв цвят и черните петна по нея.
Той погали петнистата козина, като все още усещаше топлинката в тялото.
— Аз не исках да я застрелям — разнежено каза Тимоти. — Изправена очи в очи с мен, тя изсъска, разкривайки паст, пълна с остри зъби, и се приготви да ме нападне. Тогава аз нямах друга възможност, освен да взема пистолета и… да… стрелям.
Железния облак се доближи и застана до убитата дива котка.
— Никой не желае да избива беззащитните животни, освен ако не му се налага да го стори — каза той, като постави ръка на рамото му. — Откакто белият човек дойде в земите на червенокожите, стават много безполезни убийства. Но постъпката ти тази вечер е наистина смела, Тимоти, защото животът ти е бил в опасност. Защитил си се като истински мъж. Трябва да си горд, а не да се срамуваш, че си убил животното.
Тимоти погледна нагоре към Железния облак:
— В началото наистина се чувствах горд, Железен облак — каза момчето с треперещ глас. — Но сега… като виждам мъртвото животно, толкова тихо, толкова безпомощно, ми става жал.
— Така е, защото си с добро и състрадателно сърце — кимна с разбиране индианецът. — Това е добре. Ако повечето бели хора бяха като теб, нямаше да се стигне до изчезването на биковете и до избиването на американските бизони. Твърде късно е за бизоните, но не и за омахите. Моите хора няма да бъдат спрени от белия човек! Ние отново ще ловуваме на воля, щом стигнем в Илинойс!
Дамита се приближи до Железния облак и се загледа в дивата котка.
— Какво ще правим с нея? — тихо попита момичето, потрепвайки при вида на зелените котешки очи, втренчени в нея, въпреки че в мъртвешкия си сън те вече не виждаха нищо.
— Ще отида да прибера дрехите ни от реката и после ще се върна в лагера — каза Железния облак, като се обърна към нея и едва се сдържа да не погали с ръка дългите й златисторуси къдри. Но трябваше да бъде внимателен с Тимоти и да не дава външен израз на желанието и любовта си към сестра му!