Лицето на Железния облак бе почервеняло от гняв. Той с усилие си поемаше въздух в очакване на обяснението, което бе сигурен, че нямаше да е достатъчно, за да оневини злото, сторено от неговите войни на племето омаха.
Черния койот просъска през зъби:
— Взех Сакралния стълб, за да могат хората ни да му принасят дарове и да разкриват сърцата си пред него. Знаеш, че ако беше останал там, в Небраска, нито един от племето не би получил благословията му отново. Не е правилно хората ни да жертват толкова много неща. Ние оставяме собствената си земя. Защо трябва да се лишим и от подкрепата на Сакралния стълб?
Железния облак гледаше Черния койот и не вярваше на ушите си. Сграбчи силно голото рамо на индианеца пред себе си и доближи лицето си до неговото:
— Всички ние знаехме, че божественият стълб ще остане там, където му е мястото — в Палатката на войната — и всеки един, освен теб, прие това условие — прегракнало каза той. — Как го открадна? Нима си убил пазителя? Направи ли го?
— Откраднах го лесно — отвърна Черния койот, като болезнено скърцаше със зъби и напразно се мъчеше да се освободи от ръката на Железния облак, чиито пръсти още по-силно се впиваха в рамото му. — Но не съм убивал пазача. Откраднах го, докато той спеше.
— Сторил си нещо нередно — каза ядосано Железния облак. — Трябва да бъдеш наказан. Но преди това ще трябва да върнеш Сакралния стълб на неговото място — вождът свали ръка от рамото на индианеца и поклати глава. — Поставяш ме в тежко положение. Глупостта ти ще ме принуди да отсъствам отново от хората си, когато съм им най-необходим — той отново погледна към Черния койот. — За да съм сигурен, че ще върнеш Сакралния стълб на мястото му, ще се наложи да те придружа до там, а после ще получиш заслуженото си наказание.
Дамита внимателно разгледа Сакралния стълб. Разбра, че той бе направен от памуково дърво, кората бе обелена, а стълбът бе одялан и загладен така, че горният му край имаше конусовидна форма, докато долната част бе подкастрена и притъпена. На върха на стълба беше прикрепен огромен скалп. На един инч3 имаше кожена превръзка, захваната към ствола с тъмна кожа. Тази обвивка покриваше кошница от пръчки, изгнила от времето, пълна с пера и пух от жерав.
Младата жена погледна към Железния облак и пристъпи към него:
— Какво е Сакрален стълб? — тихо попита тя. — Защо е цялата тази суматоха около него?
Той я хвана за ръка, за да я отведе настрани от тълпата хора, и взе нежно ръцете й:
— Не бих могъл да ти обясня сега, но когато се върна, ще ти разкажа историята на Сакралния стълб и защо той е толкова важен за моя народ.
— Когато се върнеш? — погледна го въпросително тя.
— Няма друга възможност, освен да тръгна с Черния койот към резервата — отговори той с дрезгав глас. — Трябва да се погрижа откраднатото да се върне.
— Но това е много опасно — прошепна Дамита, без да му казва, че се тревожи не само за него, но и за себе си. Изплаши се, че трябва да остане сама сред неговите хора. Освен брат си, тя нямаше никой друг, на когото да се довери или с когото да се чувства спокойно.
— Да, опасно е наистина — съгласи се Железния облак. — Кражбата на Сакралния стълб е страшно престъпление и вестта за това се е разпространила сред всички омахи. Затова заповедта ще е да се намери човекът, който го е извършил, и да се убие. Тъй като ще придружавам този, когото обвиняват, аз също мога да бъда заподозрян в кражба. Това, на което се надявам, е, че ще успеем да се промъкнем незабелязано и да върнем Сакралния стълб. После бързо ще се оттеглим, а когато се върнем, Черния койот ще получи заслуженото си наказание!
— Но, Железен облак, ти тайно напусна резервата — каза Дамита. — Всяко твое връщане там увеличава възможността да те заловят и убият!
— Същото се отнася и за хората ми — продължи мисълта й Железния облак. — Нямам друг избор. Божественият стълб трябва да бъде върнат на мястото му на всяка цена. Така и ще бъде. Ако Уакода иска да се прибера жив и невредим при теб и племето си, това ще стане. Ако ли не, на мое място ще бъде избран нов вожд и хората ми ще изпълнят неговите желания и заповеди.
Дамита пребледня:
— Но какво ще стане с мен и с Тимоти, ако ти не се завърнеш? — попита с треперещ глас момичето. — Ние сме тук само заради теб, Железен облак. Как ще живеем тук?
— Ще можете свободно да се върнете в Небраска — каза загрижено Железния облак.
После за миг я погледна с копнеж, хвана я в прегръдките си и страстно и размекващо я целуна. Нещо й подсказа, че няма от какво да се бои. Той ще се върне. Тя едва бе открила щастието, което съдбата им бе отредила, за да бъдат завинаги заедно.