Индианката смутено я погледна, след това тихо каза:
— Не исках да те плаша — каза Засмяното момиче. Тя носеше одеяло, преметнато на лявата си ръка. — Дойдох да ти дам това одеяло. Видях те, че трепериш. Независимо че нощта е топла, човек, който не е свикнал с гората, лесно може да се простуди.
Нова тръпка разтърси тялото на момичето, челото й ставаше все по-горещо от високата температура. Дамита отново се отдръпна от красивата омахска жена.
— Благодаря ти, че си се сетила за мен — прошепна тя.
Докато Засмяното момиче й подаваше одеялото, бялата жена се пресегна и го взе бързо, като го заметна около раменете си.
— Благодаря ти за одеялото. И, моля те, не мисли, че съм се отдръпнала от теб, защото си ме стреснала.
Тя отстъпи още на две крачки от индианката, ужасно изплашена за тази мила жена, която й бе предложила одеялото си от все сърце.
— Не че се страхувам от теб — мъчеше се да обясни Дамита. — Правя го, защото съм болна. Моля те, не приближавай. Не бих искала да те заразя.
Изведнъж Тимоти тичешком се приближи до Дамита.
— Сестричке, виж какво ми даде Стройния лос — въже, направено от коприва, събирана през есента. То е за Бейби, тъй че тя вече няма да може да изпадне в беда, защото няма да й позволя да избяга от мен. Нали е чудесно? Със Стройния лос бързо станахме приятели!
Индианчето застана до Засмяното момиче и се приведе леко, когато тя с обич го прегърна през кръста.
— Мамо, виждаш ли, Тимоти вечно ще е мой приятел — похвали се той. — Заедно ще научим много за живота.
— Прекрасно — отвърна Засмяното момиче, като му се усмихна. Тя с радост погледна Дамита: — Момчето ми е добро. Сърцето му е като на баща му, който вече не е с нас. Стройния лос е много състрадателен. Това е черта, която кара младите в нашето племе да обичат момчето, а възрастните да му се възхищават.
Като видя колко искрено Засмяното момиче се гордее със сина си, Дамита още повече се отстрани от тях. Опитваше се да запази необходимата дистанция и от брат си.
— Тимоти — промълви тя, като изведнъж осъзна какво точно трябва да направи, за да предпази всички останали от болестта, ако те вече не бяха се заразили, докато е била сред тях. — Не се доближавай до мен. Болна съм. Спомняш ли си как някога татко ни предупреждаваше за опасностите от дребна шарка? И че е силно заразна?
Тимоти пребледня и погледна сестра си с широко отворени очи.
— Да, сестричке — каза той и с мъка преглътна. — Спомням си.
— Тимоти, ние и двамата бяхме изложени на заразата оня ден във форт Калхуун, докато бяхме близо до детето сиукс, което беше болно — прошепна тя, а от високата температура й се зави свят. — Може би вече си минал карантинния период, без да се заразиш от болестта, но аз нямах този късмет. Сигурна съм, че се разболявам.
Дамита извърна глава настрана и се закашля в шепата си.
— Трябва за известно време да напусна лагера — каза тя, а сърцето й се сви от страх при мисълта да се отдалечи и сама да се грижи за себе си, за да предпази брат си и омахите от страшната болест. — Трябва да останеш в лагера, далеч от мен. Ще отида някъде, докато кризата премине.
Тимоти искаше да я прегърне, но Дамита усети намерението му и протегна ръцете си напред, като се бранеше:
— Не — каза тя, изпълнена с ридания. — Трябва да разбереш опасността, Тимоти, налага се да тръгвам. Нямаш друг избор, освен да останеш тук.
— Но, сестричке, възможно е да грешиш. Може и да не е морбили — момчето едва сдържаше сълзите си. Не искаше да се държи като момиче и да се посрами в очите на индианците и най-вече пред Стройния лос. Брат й не желаеше да загуби това приятелство, показвайки се като глезльо или страхливец!
— Не е необходимо да оставам тук, докато се появи червения обрив — прошепна Дамита, като искаше да прегърне брат си и силно да го притисне до себе си. И двамата се нуждаеха от взаимната си близост и обич.
— Но… къде ще отидеш…? — заекваше Тимоти, като омота въжето на Бейби около ръката си толкова стегнато, че прекъсна притока на кръв към пръстите си и те като че ли се вкочаниха. Той бързо освободи въжето, като не сваляше очи от Дамита с надеждата сестра му да промени решението си. Той не се боеше за себе си, а за нея!
— Откакто напуснахме форт Калхуун, научих от Железния облак много начини да оцелея сред дивата природа — тихо каза тя. — Ще се отдалеча малко и ще си направя лагер. Ще запаля огън, виждала съм Железния облак да го прави неведнъж. Ще се върна веднага щом почувствам, че съм вън от опасност.