— Позволи ми да дойда с теб, сестричке — каза Тимоти, като се опита гласът му да не звучи като молба. — Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб. Някой, който да те закриля. Видя колко добър стрелец съм. Нека дойда да те пазя. Трябва да ми позволиш!
— Не — глухо отвърна момичето — Не мога. Съжалявам, Тимоти, но не… мога.
Дамита погледна с навлажнени очи към Засмяното момиче:
— Брат ми и твоят син се сприятелиха — каза тя и отново се закашля. После си пое дълбоко дъх. — Ще бъдеш ли така добра да се грижиш за Тимоти, докато ме няма? Това би свалило цял товар от гърба ми.
Засмяното момиче погледна Тимоти, след това сестра му и каза тихо:
— Брат ти е добре дошъл в моя дом. Не се бой, ще ми бъде като син — черните й очи гледаха меко, съчувствено. — Ще се моля на Уакода да оздравееш скоро.
— Благодаря ти — каза Дамита, сълзи на благодарност изпълниха очите й. Тя се извърна, за да каже още нещо на брат си, но видя, че е отишъл до одеялата си, старателно сгънати до нейните край общия огън. Момчето внимателно взе нещата й, после здраво стисна в ръце пушката, която Железния облак му бе дал, след като момчето бе доказало, че може да си служи с нея.
Тимоти се върна при сестра си, без да се приближава повече, отколкото тя бе позволила. Сложи нещата й на земята и й подаде пушката с думите:
— Вземи я, сестричке. Може и да не убиваш животни, за да се храниш, но трябва да имаш оръжие за самоотбрана.
Дамита усети особена гордост от постъпката на брат си, защото знаеше, че дълбоко в себе си той се бори с желанието да потисне чувствата, породени от новия обрат в живота им. Тя се мъчеше да отговори със същото безстрашие, независимо от силното си желание да изтича, да го притисне до себе си силно и никога да не го пусне! Не знаеше колко време ще й се наложи да остане сама. Болестта й можеше да трае дълго. С времето щеше да стане ясно колко е болна и дали изобщо ще се оправи.
Дали и Тимоти щеше да се разболее? Те бяха неразделни денем и нощем, след като общуваха с болното дете.
— Тимоти, скоро нещата ще се оправят — каза Дамита, като се наведе да вдигне навитото одеяло, и взе пушката в свободната си ръка. — Моля те, не се тревожи.
— Как да не се тревожа? — попита Тимоти, в крайчеца на очите му се появиха сълзи, които той не желаеше да скрие. Момчето погледна конете, които пасяха спокойно, и обърна очи към Дамита. — Аз ли ще се грижа за твоя кон?
— Не — отвърна сестра му. — Конят ще ти бъде излишен товар. Ще вървя, докато реша, че достатъчно съм се отдалечила, после ще си направя лагер, което, Тимоти, значи, че няма да съм толкова далеч. Като знаеш това, ще се чувстваш по-добре, докато ме няма.
Засмяното момиче отиде при Тимоти и го хвана за ръката.
— Хайде — меко каза тя. — Ела с мен и със Стройния лос.
— Прави каквото трябва — обърна се тя към Дамита. — Благодаря ти, че си така загрижена за моите хора. Аз зная каква болест е шарката. Преди години много хора от племето ни умряха от нея.
— Тогава може би ще е по-добре да не им казваме защо съм се отделила. Не е необходимо да ги плашим.
— Ти ще ни липсваш — каза Засмяното момиче колебливо. — А и как иначе? Явно е, че ти си жената, на Железния облак. Много хора ще се учудят защо не си сред нас. Аз ще се опитам да им обясня, без да ги тревожа излишно. Хората от моето племе се вслушват в думите ми. Сега, когато ни напуснеш, аз ще ги уверя, че нищо лошо няма да се случи с никого от тях.
— Моля се за това — каза Дамита и се усмихна на брат си, после се обърна и се отдалечи, чувствайки погледа на Тимоти върху себе си. Той щеше да чака нейното завръщане.
Ако можеше да не тръгва!
Ако нямаше нужда да тръгва в нощта!
Не знаеше какво я очаква и ще може ли да се защити изобщо, когато болестта наистина я повали.
Знаеше, че трябва предварително да набележи пътеката, по която да върви към новото си убежище. Реши да тръгне покрай реката. По този начин щеше да успее да намери обратния път към племето омаха — пътя към Тимоти!
Нощем гората винаги беше тайнствена и смълчана. Диви лозници се преплитаха в крака й, докато си проправяше път в тъмата. Със замаяна глава, тя като че плуваше през храсталака, безшумна като сянка, с очи, вперени в земята под краката й. Вятърът в клонака се носеше като шепот насреща й и я плашеше. Нощта бе призрачна. Странни проблясъци от светлина се отразяваха в меката и тежка като кадифе тъмнина. Момичето неясно виждаше предметите пред себе си.
Най-после тя намери място, подходящо, според нея, за лагеруване. Недалеч от реката имаше една отвесна скала, която се издигаше високо над върховете на дърветата в долината. Знаеше, че така поне в гръб ще бъде защитена от бродещите животни през нощта. Отпред смяташе да накладе огън. Пламъците щяха да я предпазят от трите открити страни. А онова, което те не можеха да опазят, пушката щеше да го стори!