ВТОРА ГЛАВА
— Дамита, никак не си се променила. Точно толкова висока и слаба си, както когато те видях за последен път — възкликна Джонатан, а погледът му издаваше задоволство, докато се плъзгаше по извивките на тялото й. — Станала си истинска лейди — очите им се срещнаха. — Много красива лейди.
Една неконтролируема тръпка премина по тялото на Дамита, но тя я отдаде на дългото пътуване от гарата под проникващия до костите дъжд и загрижено погледна към Тимоти, застанал до нея, зъзнещ, с подгизнали също като нейните дрехи. След това погледна към братовчед си.
— Джонатан, защо не ни посрещна на гарата? — попита тя, а сините й очи горяха. — Защо не изпрати закрита кола? Сигурно си знаел, че ще вали.
Джонатан се намести удобно в креслото си и постави обутите си в ботуши крака върху бюрото.
— Трябваше за мисля за много по-важни неща от дъжда и не можех да оставя задълженията си на когото и да било — каза той с досада. — Когато президентът Грант ме назначи за индиански наместник във форт Калхуун, той ме обвърза с много задължения — погледна към вратата. — Някои от по-непокорните индианци се опитват да се изплъзнат от ръката ми. Мое задължение е да ги сложа на мястото им.
— Предполагам, че индианецът, който напускаше офиса ти, когато Дамита и аз пристигнахме, е именно един от онези, за които говориш? — каза Тимоти с любопитство в тъмните си очи. — Джонатан, той беше ужасно висок и ми се стори точно толкова сърдит. Успя ли да го сложиш на място?
— Можеш да си сигурен, че съм го сторил — отвърна Джонатан. — Той е един от многото, които идват при мен с оплаквания. Научих се да ги изслушвам с половин ухо и с още по-малка част от сърцето си. Не е необходимо да се потапяш кой знае колко дълбоко в проблемите на индианците. Това не би довело до добър край. Правителството изпраща полагаемите им се годишни помощи, а аз им ги предавам. Индианците не биха могли да имат повече претенции към мен, нали?
Дамита сви устни и предпазливо изгледа братовчед си, подозирайки, че Джонатан едва ли върши това, за което правителството му плащаше.
Младата жена се досещаше, че братовчед й има и друга страна, но се надяваше предчувствията й да не се оправдаят. Беше принудена да живее с него и не искаше да си затваря очите, ако той наистина бе заплетен в разни далавери. Тя бе безкрайно честна и по всяка вероятност щеше да бъде принудена да го предаде на властите, ако се окажеше, че той причинява зло на индианците.
— Индианецът, който беше тук преди нас — каза тя предпазливо, — като че бе твърде ядосан. Усетих го по стиснатите челюсти и огъня в очите му. Защо беше сърдит, Джонатан? Кой е той? От кое индианско племе е?
Тя усети, че задава въпросите си за този индианец и по друга, своя лична причина. Когато очите им се срещнаха, нещо неизказано премина между тях. В първия миг това я изплаши, а по-късно я заинтригува. Искаше да научи името му, тъй като се надяваше отново да го срещне.
— Беше ядосан като повечето индианци, които напускат моя офис — сви рамене Джонатан. — Не е във възможностите ми да изпълня всичките им желания. Седя тук и изслушвам оплакванията им, след което ги отпращам да си вървят. Обяснявам им, че ако желаят да получат отговор, трябва да отидат във Вашингтон и да се срещнат с президента Грант.
— Но ти знаеш, че индианците нямат необходимите средства, за да отидат до Вашингтон — каза Дамита, предугаждайки намерението на братовчед си да измести разговора. Тя го погледна право в очите. — Джонатан, та ти си тук именно за да помагаш на индианците. За това ти плащат.
— Като представител на правителството пред индианците никога няма да забогатея — каза Джонатан и се поклати се на стола. Взе една счетоводна книга и я подаде на Дамита. — Някога, когато имаш свободно време, можеш да погледнеш тук. Веднага ще разбереш къде отиват парите. Мога да те уверя, че не влизат в моя джоб.
Той седна на мястото си и хвърли поглед към едно от долните чекмеджета на бюрото. Винаги носеше ключа му със себе си. В счетоводната книга, пазена в това чекмедже, имаше достатъчно доказателства да бъде обвинен и дори изправен пред наказателния взвод.
Никога не би позволил някому да се добере до чекмеджето!
— Добре, но съм сигурна, че заплатата ти е достатъчна, за да живееш в охолство, иначе не би бил пратеник при индианците — каза Дамита, като сви леко горната си устна.
Джонатан лукаво я изгледа, защото знаеше колко изненадана ще остане тя от това, как живее той тук. Знаеше, че ще бъде направо ужасена от мястото, където ненадейната смърт на родителите й я беше запратила и където щеше да бъде принудена да живее до момента, когато ще сложи брачната халка. Бе свикнала да живее в охолство, тъй като баща й беше един от известните и богати лекари в Бостън.