— Освен когато спя — прошепна тя на себе си, обзета отново от треска, и не можа да събере съчки за огън.
Дамита пак огледа зъбера и си спомни, че и Железния облак търсеше подобни места за лагеруване. Ако успее да направи заслон, ще има навес над главата. Със стена зад гърба си, покрив над главата и огън, тя може би поне за малко щеше да заспи спокойно.
Момичето се захвана за работа, докато падна от изтощение върху одеялото, метнато до огъня. Все пак беше доволна от постигнатото. Това бе първата нощ, в която сама се грижеше за оцеляването си. И дотук бе успяла.
— Точно навреме — прошепна тя, като се зави с още едно одеяло, тъй като студът разтърсваше цялото й тяло. Останала без капка сила, тя затвори очи.
— Господи, толкова съм уморена! Толкова уморена…
Тя се сгуши в одеялата.
— И ми е толкова зле — промълви отново, но гърлото й бе така пресъхнало, че тя едва можеше да преглътне. Отвори очи и се загледа в меката лунна светлина, отразена в реката, ожадняла, но прекалено изтощена и уморена, за да отиде да си налее вода.
Отново затвори очи.
— Утре — каза си тя. — Трябва да пия много вода от утре нататък — спомни си за съветите на баща си. Започна да се унася. — До утре. Трябва да пия… много вода…
Дамита заспа под ромоленето на потока. Събуди се от тъжното виене на някакво животно, което й се стори гладен вълк. После се стресна от: „Кой? Кой? Кой?“ — от крясъка на крилатия горски цар — бухала.
Тя се пресегна към пушката и я придърпа близо до себе си. Загледа се в пламъците на огъня, които се извиваха като езици, и сълзи закапаха по горещите й бузи.
— Железен облак! — прошепна. — Колко ми липсваш, Железен облак!
Очите й отново се притвориха:
— Железен облак… нужен си ми! — прошепна отново тя.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нощта бе окъпана в лунна светлина, когато Железния облак и Черния койот стигнаха предградията на омахското селище, в което се намираше Палатката на войната. В нея омахите идваха от близо и далеч, за да принасят даровете и молитвите си пред Свещения стълб.
Железния облак водеше коня си нагоре към билото на високия хребет на няколко крачки от Черния койот, без да му дава възможност да избяга.
Изкачи се на върха, откъдето спокойно можеше да разгледа селото в подножието на стръмните, голи скали. Не искаше никой да се намеси, докато връщаше Свещения стълб на мястото му.
Ниско долу, като огромен килим, гората застилаше хълмовете и се спускаше към равнината, където бе разположено селището на омахите. Железния облак хвана дръжката на пистолета си, затъкнат в колана на украсените с ресни панталони, но не искаше да бъде принуден да го използва. Ако го направеше, все едно щеше да посегне на своите хора.
Хвърли гневен поглед към Черния койот, проклинайки го наум за трудностите, които му създаваше. Железния облак бе уважаван от всички, които го познаваха, но това можеше да се промени, ако бъдеше заподозрян в открадването на най-свещеното, което омахите имаха!
Железния облак не забеляза никакво движение в селото или околностите му.
— Слез от коня и ела тук! — заповяда той на Черния койот. — Ще развържа въжето от кръста ти, а ти ще свалиш Свещения стълб. Остави го загънат! Трябва да го предпазим от чужди погледи, преди да сме го върнали в Палатката на войната.
Черния койот присви сърдито очи, задържа за момент погледа си върху него и леко скочи от седлото. След като вече беше стъпил на земята, той изръмжа недоволно, доближи се до коня на Железния облак и му подаде завързаните си китки. Сърдито наблюдаваше как вождът прерязва въжетата, после, като почувства ръцете си освободени, Черния койот пристъпи до задницата на коня на Железния облак и развърза въжето, което придържаше Свещения стълб за седлото. Взе го леко в ръце и се обърна към вожда, който в момента слизаше от коня си. Притискаше увития в одеяло Сакрален стълб, сякаш държеше дете в ръцете си.
Железния облак кимна към тясната пътека, която водеше право надолу към селото.
— Върви пред мен — строго каза вождът на омахите. — Сега е най-подходящият момент да влезем в селото. По това време на нощта дори и кучетата спят непробудно.
Черния койот не реагира изобщо. Железния облак запази разстоянието помежду им. Двамата заслизаха внимателно по пътеката. Под мокасините им се плъзнаха камъни. Железния облак притаи дъх, когато няколко от тях шумно се претърколиха надолу по хълма. В безмълвната нощ те му се сториха като далечен тътен! И веднага след това отново се възцари дълбока тишина.