Железния облак огледа внимателно селото. Въздъхна с облекчение, като не забеляза никакво движение.
От това място той добре виждаше Палатката на войната, построена върху едно ниско възвишение, малко извън селото. Там също всичко бе спокойно.
Железния облак учудено вдигна вежди, като забеляза лек дим да се извива от комина. Смяташе, че Синия вятър, пазачът на Свещения стълб, е изгонен от племето си, защото не беше изпълнил задълженията си, като бе позволил да откраднат Стълба!
Но всичко изглеждаше спокойно и тихо около Палатката на войната и пазачът бе там.
Може би хората от селото се бяха примирили със загубата. Или, мислеше той, може би войните омахи претърсваха околността.
Вождът на омахите никога не бе вярвал много на Черния койот, въпреки че не бе го уличавал в истинско престъпление. Начинът, по който обичаше да създава неприятности, караше Железния облак да не му вярва. Той винаги предизвикваше някого за нещо и в крайна сметка винаги губеше! Както и сега.
„А този път може би сам се бе погубил“ — си каза индианецът със съжаление.
Той стисна сърдито зъби, като си помисли, че когато се върнат обратно, случаят с Черния койот ще стане за пример на всички от племето. Не знаеше какво ще бъде наказанието му, как Черния койот ще плати за престъплението си. Но бе сигурен, че възмездието трябва да е жестоко!
Никой не биваше повече да го злепоставя като водач на племето и да го въвлича в подобни ужасни престъпления!
Това бе за последен път!
Най-сетне слязоха в равнината и Железния облак застана редом с Черния койот:
— Върви зад мен! — просъска тихо той. — Ако се опиташ да избягаш от страх при срещата със Синия вятър, ще те застрелям без колебание.
— Аз съм горд омаха — отвърна му сърдито Черния койот. — Аз не бягам. Посрещам обвиненията за това престъпление с гордо вдигната глава! Спомни си, Железен облак, че аз откраднах Свещения стълб. Но дълбоко в сърцето си имах добри намерения, защото не исках на моите хора да им липсва свещеният предмет. Аз все още мисля, че е нечестно спрямо тях решението ти да ги лишаваш от бащината им земя, както и да ги отведеш далеч от Свещения стълб на племето!
— Преди да тръгнем на дългия си път към Илинойс, аз помолих онези, които не са съгласни с мен, да напуснат селото ни и повече да не обръщат поглед назад! — каза, скърцайки със зъби, Железния облак. — Тогава трябваше да си идеш! Сред моето племе няма място за недоволство! То е като зараза — разпространява се между хората, замъглява умовете и отнема щастието им! Ти се намеси прекалено много, Черен койот! И затова скъпо ще платиш!
Индианецът не отговори, само погледна Железния облак със сърдито присвити очи. За миг погледите им се срещнаха и задържаха.
Никога до този момент войн от племето не бе проявявал подобно неуважение към Железния облак, затова постъпката му го изненада неприятно, но той се извърна и кимна по посока към селото.
— Трябва да изпълня задачата си! — промърмори той. — Близо сме до Палатката на войната. Трябва да направим това, преди небето да се е озарило от утрото. Искам да се върна по-бързо при племето си, за да продължим пътя си за Илинойс.
Мислено Железния облак се пренесе в лагера, където го очакваха не само хората му, но и прекрасната Бяла върба! Тя сигурно се чувстваше самотна. Той не биваше да я оставя толкова дълго сама. Думата „бягство“ би могла да затъмни всички спомени — неговите обещания и чувството, споделено помежду им.
Ако я загуби, би загубил и голяма част от сърцето си!
Не трябваше повече да мисли за друго, освен за предстоящата задача. Дори и за жената, която обичаше! Железния облак тихо се промъкна в нощта и спря като вцепенен. Не знаеше какво може да го очаква, ако влезе вътре. Ако Синия вятър беше там, щеше да му обясни всичко, но ако насреща стоеше някой друг воин, съдбата му бе непредсказуема.
Железния облак никога не бягаше от опасностите и ги приемаше право в лицето. Той кимна отново на Черния койот и го накара да влезе пръв в обширната, пищно украсена палатка. Повдигна чергилото пред индианеца и го последва вътре.
Меката светлина на огъня в центъра на палатката мълчаливо разкри всичко пред Железния облак, докато той изпитателно се оглеждаше наоколо. Когато видя мястото, където спеше Синия Вятър, той леко си пое дъх, въпреки че знаеше, че това е най-опасната част от мисията им — да поставят на земята Свещения стълб и да избягат, надхитряйки Синия вятър!
Отново нареди безмълвно с очи на Черния койот да пристъпи напред и да остави увития в одеяло Свещен стълб. Точно когато Черния койот го поставяше на земята, откъм огнището се чу въздишка. Пазачът бързо се изправи и се приближи до Железния облак. Вождът на омахите се намери лице в лице със Синия вятър, който бавно се изправи в съня си и покри слабите си рамене с дреха от меча кожа. Когато Синият вятър пристъпи до огъня, погледна с невярващи очи надолу към вързопа, а след това към Железния облак. Вождът на омахите направи бърза крачка напред и постави ръка върху рамото на стареца.