— Остани завинаги в мир — каза Железния облак, като прегърна отново Синия вятър. После се обърна и побягна направо през ливадата, като се молеше на Уакода Черният койот да е запазил поне малко уважение към вожда си и да е оставил коня му, за да се върне при хората си.
Погледна напред и видя на хоризонта светлината на начеващото утро.
Като дишаше тежко, той тичаше бързо и безшумно нагоре по стръмния хълм. Когато стигна върха, индианецът замръзна на място — не очакваше да види и двата коня пред себе си! Черния койот не бе губил време да се връща за коня си, а бе тръгнал пеша или може би се бе скрил между вигвамите в селището на Синия вятър.
Стисна зъби и се загледа надолу към селището. Железния облак призна пред себе си: „Черния койот е наистина умен войн и знае какво бих сторил аз, когато открия отсъствието му — ще изтичам към конете, предполагайки, че е отвел и двете животни. И точно това направих!“
Затова Черния койот бе останал в селото. Знаеше, че с приближаването на утрото Железния облак няма да може да влезе в селището отново, понеже всеки щеше да го види. Вождът не желаеше излишно да привлича вниманието върху себе си, а и твърде много бързаше да се върне при своите хора.
— Независимо от всичко, той е хитър мъж — каза Железния облак и се метна на жребеца си. Хвана поводите на другия кон и го привърза към своя, като се готвеше да тръгне. За момент се обърна назад да погледне за последен път тази земя, която обичаше толкова силно и която започваше болезнено да му липсва!
Далече над сивата равнина слънцето разпръсваше червеното си медно сияние, докато бавно се издигаше в небето. Въздухът бе прозрачно чист, слаб ветрец се спускаше надолу върху покритите с борове хълмове. Сенките на белите облаци, летящи в небето, се отразяваха като малки вълни по върховете на дърветата долу в равнината. Понякога на човек му се струваше, че високият планински връх улавя плуващ облак, завърта пухкавата бяла маса около себе си и я запраща към падината. Той чуваше бухала в далечината, който се връщаше от лов, и чуруликането на разбуждащия се птичи свят в клоните на дърветата.
Тропотът на препускащия зад него кон накара Железния облак да се вцепени. Ръката му несъзнателно извади пистолета от кобура и го зареди. Но след като извъртя коня си, бързо прибра оръжието обратно в кобура.
— Железен облак? — каза Брайън Дейвис, като дръпна юздите на коня си до индианеца. — Господи, стари приятелю, къде ли не те търсих, за да те намеря тук? Защо се криеш? Отидох до селището ти и видях само оголените пръти от вигвамите ви. Къде са хората ти? Какво правиш тук?
Железния облак дълбоко въздъхна. Не искаше Брайън да знае за тайното им напускане, но нямаше друга възможност. Щеше да му каже само толкова, колкото да задоволи любопитството му. Брайън му бе приятел. Ако го помолеше да мълчи, той ще го стори. Освен ако вече не е разпространил новината.
— Казал ли си на някого за това? — напрегнато попита Железния облак.
— Никой не знае — отвърна Брайън, като му намигна съучастнически. — Реших, че имаш причина да не казваш, че си напуснал земите на дедите си. Аз уважавам решението ти. Всичко, което правиш, е за доброто на твоите хора!
Брайън погледна надолу към селото на Синия вятър, след това отново се вгледа в Железния облак:
— Защо си тук? — попита той, като вдигна учудено вежди. — Къде са хората ти?
— Каза ми, че уважаваш моите решения — отвърна Железния облак. — В такъв случай разчитай на мен. Не мога да ти разкрия решението си за съдбата на моето племе. А защо съм тук, не бих желал да споделя даже с теб.
Железния облак сложи ръка на рамото на Брайън.
— След време, приятелю, ще ти обясня всичко — меко каза той. — Но сега е още рано. Трябва да вървя. Хората ми ме чакат.
— Бих дал едната си ръка, за да узная какво си си наумил, но няма да те карам насила да го споделиш с мен — каза Брайън. — Върви, Железен облак. И ако някога ти дотрябвам, знаеш къде да ме намериш.
— Винаги ще помня това — каза Железния облак, като се усмихна на лейтенанта. Обърна се и погледна слънцето, което бързо изгряваше на хоризонта. — Трябва да се сбогуваме вече, приятелю.
— Бъди предпазлив — каза Брайън и на шега козирува на Железния облак, който в този момент подкара коня си. — Да, и още нещо, Железен облак, спомняш ли си красивата братовчедка на Джонатан Джейкъбс? Момичето, което доведох тогава от железницата? Името й беше Дамита.
Тръпки полазиха по гърба на вожда и студена вълна премина по тялото му. Дръпна юздите на коня и го накара да спре. После се обърна и погледна Брайън:
— Да, спомням си я — отвърна с безразличен, равен глас.