— Накъде тръгна тя? — попита Железния облак, като здраво държеше поводите.
Тимоти му показа посоката, в която бе поела сестра му, когато я видя за последен път:
— Нататък — промърмори той, като се срамуваше от това, че не е отишъл да я види, макар да знаеше, че тя е искала именно това. — Тя тръгна пеша. Каза, че няма да се отдалечава много, Железен облак.
Железния облак не се колеба повече. Той пришпори коня си и се понесе със скоростта на вятъра, като съзнаваше, че онова, което бе планирал по път, трябваше отново да се отложи. Той не би могъл да продължи пътя си към Илинойс, преди Бялата върба да е напълно в безопасност, до него.
Съзнаваше, че си играе с огъня — сега, когато толкова много хора го търсеха.
Независимо от всичко обаче, той не можеше да загърби своята Бяла върба. Сега тя бе част от него, част от неговия живот!
Железния облак се опитваше да си представи къде би могла да се подслони по време на болестта си. Дамита не познаваше гората, тъй че естествено беше да върви близо до реката и да я използва като ориентир за връщането си обратно. Индианецът подкара коня си през дърветата, докато стигна реката, след което подкара в бавен тръс покрай нея. Очите му постоянно търсеха някаква следа от момичето или дим от лагерен огън.
Не се наложи да отива твърде далеч, въпреки че конят му премина разстоянието двойно по-бързо, отколкото тя го бе изминала болна. Сърцето му подскочи в гърдите, когато през пролуката между дърветата видя дим от огън, а по-късно и заслона, направен до високата скала.
— Тя е спасена — прошепна той. — Моята жена е жива!
Спря коня и скочи от него, като завърза повода му за клона на едно невисоко дърво. Тичешком отиде до Дамита и се наведе над нея, като разглеждаше червените петна, които загрозяваха красивото й лице.
Без колебание протегна ръка към лицето й и я отдръпна, защото почувства високата температура с дланта си. В този момент видя пушката, насочена към него. Тя измъкна оръжието изпод завивките, преди той дори да е разбрал, че е будна.
Когато чу звука от приближаващ се кон и човешките стъпки близо до нея, Дамита се бе престорила на заспала. Но когато ръката докосна лицето й, тя трябваше да действува!
Преди да е отворила очи, за да види кой е натрапникът, тя бе извадила пушката изпод одеялата. В момента, в който погледна, видя, че е опряла дулото й в гърдите на любимия си човек! С широко отворени очи тя въздъхна, погледна Железния облак и пусна оръжието на земята:
— Железен облак — тихо каза жената, после се отдръпна от него. — Трябва да си отидеш оттук. Не можеш да останеш! Моля те, Железен облак! Иди си! Не виждаш ли петната по лицето ми? Болна съм от морбили! Не искам и ти да се разболееш!
Той се изправи, като се опита да я подкрепи, когато тя заотстъпва, като леко се олюляваше назад.
— Железен облак, не ме ли чуваш? — извика Дамита. — Болна съм от шарка! Напуснах селото, за да не заразя някого от хората ти с ужасната болест, най-малко бих искала да се разболееш ти!
Без да разбере това, което тя му каза, Железния облак бързо се доближи до нея, толкова бързо, че да не може тя да се отдалечи, и я взе в прегръдката си.
— Моята жена — тихо каза той, като галеше дългата й разбъркана коса. — Ти си изключително смела и благородна, за да поставиш добруването на хората ми над своя живот. Това, че те намирам тук, без нищо зло да ти се е случило, е благословия, изпратена от Уакода. Нима не знаеш колко опасно е да живееш сама в гората? И как си оцеляла? Ти си родена в града! Нищо не знаеш за живота на открито!
Той я пусна от прегръдката си и видя, че освен петната, зачервените очи и явната й слабост, тя бе минала карантинния период!
В ръцете на индианеца Дамита се чувстваше като в рая и беше щастлива, че той е близо до нея. Трябваше отново да се отскубне от обятията му, но не намери сили в себе си за това.
— Не трябва да си тук с мен сега — каза момичето, като проплака изведнъж. Тя го погледна с широко отворени, пълни със сълзи очи. — Железен облак, ако ти се разболееш и аз съм виновна за това, не бих могла да си го простя никога! Моля те, иди си. Може би утре ще те последвам и ще се върна в лагера. Върви сега! Моля те!
— Не е необходимо да се тревожиш толкова за мен, както и да ме караш да си вървя — каза той, като внимателно я хвана за ръка и я поведе към огъня. Накара я да седне на одеялото и й каза: — Виж какво, мила Бяла върба, преди много зими голяма част от племето омаха умряха от морбили, но аз бях един от тези, които оживяха. Тялото ми изгаряше от треската и червените петна, а после неочаквано се почувствах отново здрав — той сложи успокояващо ръка на лицето на младата жена. — Както виждаш, за мен няма опасност, докато сме заедно — индианецът отново я прегърна нежно. — Нека за малко те подържа така, а после ще се върнем при моите хора.