Тук, в Небраска, нещата стояха другояче.
Джонатан живееше бедно, уверен, че скоро всичко ще се промени. Той тайно присвояваше пари, а когато събереше необходимото, смяташе да напусне страната и да се засели може би във Франция като богат човек.
— Джонатан, но ти така и не ми каза кой беше индианецът и към кое племе принадлежи? — не можеше да не попита. Мислите й непрекъснато я отнасяха към красивия индианец и тревогата в очите му. Не искаше да изпитва съжаление към него, тъй като нещо й подсказваше, че съжалението бе последното, което той би желал.
Беше й се сторил невероятно горд, независим. Изглеждаше силен вожд!
— Нека не говорим повече за индианците — Джонатан искаше да избегне по-нататъшните разговори, засягащи Железния облак. Бе забелязал, че Дамита и Железния облак размениха много по-продължителни погледи, отколкото би желал. Не се нуждаеше от индианец, който да се увърта около полата на братовчедка му!
Той се изправи и застана между Тимоти и Дамита, като ги прегърна през кръста.
— Нека поговорим за вас двамата. Искрено съжалявам, че ви се наложи да напуснете дома си в Бостън, за да дойдете при мен, в тази пустош. Но тъй като съм единственият жив ваш родственик, нямате друг избор.
Дамита се измъкна от прегръдката на Джонатан и отиде до прозореца. Слънчевата светлина струеше от небето и измъкваше влагата от земята, сътворявайки шеметна, танцуваща прозрачна мъглявина над нея.
— Джонатан, причината, поради която съм тук, е една-единствена — каза младата жена и се извърна бавно. Очите им се срещнаха. — На двадесет години аз съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Но на Тимоти му е нужно да бъде възпитан като мъж. Това аз не бих могла да направя, но ти би могъл — тя спря за миг и дълбоко си пое въздух. — Но сега, след като съм вече тук и виждам, че не си се променил и на йота, чувствам, че решението ми да дойдем може би е било неправилно. Независимо от всичко, обещах на баща си, че ако нещо се случи с него и мама, ще доведа Тимоти тук, след като ти си единственият, останал от нашия род. Аз сдържах обещанието си. Останалото е в твои ръце. Ако не оправдаеш доверието на нашия баща, ще намеря начин да отгледам брат си и сама.
— Аха, сега по въпроса за парите — Джонатан се приближи към бюрото и приседна в единия му край. — Предполагам, че ми е оставил значителна сума в завещанието си? Надявам се, че я носиш.
— Да. Парите са у мен — Дамита сърдито погледна братовчед си. — Скрити са на дъното на един от моите куфари. А сега, Джонатан, ако не възразяваш, бихме искали да ни заведеш в дома си и да ни покажеш стаите, приготвени за нас. И двамата имаме нужда да се преоблечем в сухи дрехи. Бих искала да остана сама и да си почина. Пътуването беше страшно уморително.
— Предварително ще ви се извиня, че домът ми е малък — Джонатан прехвърли поглед от Дамита върху Тимоти и стана отново на крака. — Това не е къща, с каквато вие сте свикнали.
— Точно сега не бих имал нищо против, дори да ме отведеш в палатка, ако това е домът, в който живееш — обади се Тимоти. — Ужасно ми е студено в тези мокри дрехи, Джонатан.
— Тогава нека да отидем у дома и да направим нещата по-приемливи за вас — Джонатан потупа с ръка Тимоти по рамото и тръгна с момчето към вратата. — Хайде, Дамита. Ти също трябва да се преоблечеш.
Дамита усещаше, че тялото я сърби от мокрите дрехи. Косите й, разбъркани, падаха по раменете. Момичето последва Джонатан и Тимоти. Вечерното слънце се скриваше зад планинския хребет в далечината и озаряваше небето в оранжево, розово и златно. Мекото гукане на тъжен гълъб я накара да обгърне с поглед околността, докато открие птицата, кацнала на покрива на канцеларията. Имаше нещо топло и успокояващо в гласа й.
След това мислите й отново отлетяха към красивия индианец, чието настроение съвсем не бе добро и спокойно.
Тя се извърна към Джонатан, за да го попита още веднъж за индианеца, но той се бе приближил до войника, който чинопоклонно пазеше колата с багажа им, и със заповеднически, груб глас му нареждаше да разтовари куфарите. Момичето се почувства неудобно от това отношение.
Тя се огледа: търсеше с очи лейтенанта, който ги бе довел с Тимоти от гарата — Брайън, като че ли бе името му. Струваше й се, че той не би разрешил на Джонатан да се държи с войника така грубо и неуважително. По всяка вероятност би се застъпил за него и би поставил Джонатан на мястото му.
Но лейтенантът не се виждаше и от строгия, студен глас на братовчед й по гърба на Дамита преминаха тръпки.