Когато ръцете му нежно хванаха главата й и доближиха устните й, тя почувства, че той до болка я желае, и за да не го разочарова, направи първата крачка към онова, което смяташе за строго забранено.
Неговите ръце леко повдигаха главата й, тъй че не само устните, но и умът й навлизаха в този нов начин на любене, който я караше още повече да го желае.
В този момент той се изви и тя усети как устните му я докосват по същия начин, по който до този момент тя бе му доставяла наслада. Трябваше да затисне устата си с ръка, за да потисне вика от неочакваната тръпка, която изпита, когато почувства езика му вътре в себе си и осъзна, че се намира на прага на пълното блаженство.
С радост прие, когато той отново смени позата си и този път я облада по познатия й вече начин. Тя повдигна бедра, за да го приеме, цялата тръпнеща, усещайки го да влиза в нея. Повдигна се леко и като се движеше заедно с любимия си, телата им жадно се сляха.
Чувството бе изгарящо, устните му я даряваха с пламенни до жестокост целувки. Когато разкопча роклята и сложи ръка на гърдите й, от устните й се откъсна тих вик на щастие. Ръката му докосваше тялото й с невероятна нежност. Притисна се до него, като се остави да изпадне в пълен екстаз.
Той още по-силно я притисна към себе си. Тялото му ставаше все по-жилаво и напрегнато, докато и двамата споделиха мига на върховното единение, телата им бяха като едно цяло, а сърцата им литнаха заедно в безкрая…
Железния облак легна до нея, като я хвана здраво в прегръдките си.
— Обичам те толкова много! — прошепна Дамита, галейки с ръка дългите му прави коси. — За мен ти си всичко! Всичко!
— Ще ти изпея песен — песента на влюбения омахски войн! — каза Железния облак, като продължаваше да гали нежната й плът тъй, че тя отново почувства нахлуващото желание в тялото си. — Това е една красива песен.
Дамита притвори очи, докато ръцете му на магьосник разливаха вълни на удоволствие по тялото й. Слушаше песента му, така тиха, че дори птиците в гнездата си над тях не биха могли да я чуят. Тя тръпнеше от вълнение, от думите, от близостта му и възможността й да я изпрати в рая с едно докосване на ръцете и гласа си.
— Прекрасно — каза Дамита, като тръпнеше отново от усещането, че го желае. Дъхът й спря в момента, в който, допирайки се плътно до него, тя усети и неговата възбуда. Този път те се любиха бавно и на воля, като се отдадоха на страстта си.
После облечени легнаха един до друг и започнаха дълъг разговор, в който Дамита най-сетне научи защо Свещения стълб събужда подобни чувства у омахите.
— Отдавна — тихо започна Железния облак — синът на омахски вожд сам ловувал в гората по време, когато възрастните от племето се били събрали да открият начин да запазят племето от изчезване. Той попаднал на дърво, което светело, но светлината му не подпалвала предметите наоколо. Отсекли дървото, огладили го, украсили го със скали и го нарекли „жив човек“. Поставили го на чаталеста пръчка. Когато народът се насъбрал наоколо, вождовете казали:
— Пред себе си вие виждате едно тайнство. Винаги, когато срещнем трудности, ние ще ги споделяме с него. Ще му разкриваме сърцата си и ще му поставяме въпроси. Всички наши молитви трябва да бъдат придружени от дарове. Стълбът се нарича уъкстхи-ксе и е символ на управляващата власт сред омахите.
Дамита бе твърде смутена от това поверие, но направи всичко, което можеше, за да се престори, че разбира съдържанието на обичая.
— Това е един красив разказ — каза момичето, вплитайки пръсти в пръстите на Железния облак, докато той я изправи на крака.
Те се прегърнаха и отново се целунаха. Очите на Дамита сияеха под лунната светлина.
След това ръка за ръка те тръгнаха към лагера. Младата жена се огледа наоколо за Тимоти и неочакван страх скова сърцето й, след като никъде не го видя сред спящите. Уплашена до смърт, тя остави Железния облак и затича от одеяло на одеяло, за да търси брат си.
Когато Железния облак се доближи до нея, тя го погледна пребледняла, измъчена от страх.
— Няма го! — проплака момичето. — Брат ми, Железен облак, не е тук!
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Без да знае накъде да тръгне, откъде да започне издирването на Тимоти, и нетърпелива да разбере къде е отишъл, Дамита скри в шепа риданията си. Дивите й очи бяха загледани в тъмните дебри на леса. Тя понечи да побегне в една посока, спря се и тръгна в противоположната. Тогава Железния облак се доближи до нея и здраво я хвана за раменете.