А какво ще е утрото? Кой се интересуваше от него? Тази нощ светът бе техен!
Пръстите му се плъзнаха надолу по тялото й, като я галеха и я караха цялата да тръпне. Тя сложи ръце на раменете му и го придърпа го към одъра от кожи. Когато се качи върху него, тя започна да се движи първоначално бавно, като все повече увеличаваше темпото си. На мъжа не оставаше друго, освен да се отдаде на чувствата, които се пораждаха в него.
Златистата коса откри раменете й, докато държеше главата си изправена. Очите й бяха притворени в екстаз. Гърдите й се поклащаха и той ги хвана в топлите си длани, а пръстите му започнаха да галят зърната им. След това Железния облак я обърна така, че отново тя беше отдолу. Почти достигнал точката на най-висшето удоволствие, той успя да влезе в нея още по-дълбоко. Зъбите му опираха в устните й, докато я целуваше страстно, а ръцете му галеха гърдите й. Познатата нарастваща сладост заля изцяло Дамита, когато почувства спазъма, обхванал Железния облак, преминаващ и в нейното тяло… След секунди те лежаха един до друг и дишаха тежко, здраво хванати за ръце.
— Никога не ще забравя тази нощ — усмихна му се Дамита нежно. Огънят гореше толкова слабо, че тя едва различаваше силуета на индианеца върху завивката до себе си. — Да бъдем сами с теб е толкова хубаво! Всеки път, когато се събуждам, си мисля какво ни очаква през деня, което да попречи на щастието ни. Подобно блаженство едва ли може да продължава вечно. Като че съм дух, и наблюдавам самата себе си от небето. Трудно мога да си представя, че всичко това наистина се случва с мен. Аз… аз никога не съм се смятала за красива, а и от дете постоянно са ме дразнили с това, че съм висока и слаба.
Младата жена се обърна и обхвана лицето му с ръце, вглеждайки се внимателно в очите му.
— Наистина ли откриваш в мен онова, което другите не виждат? Може би в очите ти съм красавица? Кажи ми, Железен облак? Наистина ли? — припряно разпитваше тя.
— За мен ти си небето, вселената, луната и звездите, всичко взето заедно — отвърна й индианецът, като я прихвана през кръста и я доближи до силното си тяло. — Намираш ли плачещата върба красива?
— Да — Дамита затвори очите си, когато Железния облак нежно я целуна толкова нежно, че тя едва усети докосването на устните му. Но усещаше топлината на дъха му и уханието на горска свежест от тялото му.
— Тогава, както аз, така и ти, се намираш красива — прегърна я Железния облак, а докосването на гърдите им караше сърцата им трепетно да бият.
Една неочаквана влажна топлина по глезена й накара Дамита да замръзне, докато разбере, че някой я лиже по крака. Тя отскочи от обятията на любимия си и се обърна ужасена, за да разбере какво се е намесило в този прекрасен момент помежду им. Но след като откри причината, се разсмя. Приклекна и прегърна дивото коте, като се смееше тихо, докато то, сложило лапи върху раменете й и застанало на задните си крачета, се мъчеше да я близне по лицето.
— Виждаш ли? — попита я индианецът усмихнато. — И котето също намира, че си красива.
Дамита обгърна малкото зверче в обятията си и го залюля. Мъркането й показа, че Бейби е щастлива.
— Забравих за удължената каишка. Сигурно животното се е почувствало самотно.
Младата жена обърна взор към Железния облак с изражение на безкрайна обич.
— Скъпи, благодарение на теб никога няма да съм самотна. Ще се погрижа ти също да нямаш причини да се чувстваш сам. Ще бъда винаги до теб, любими мой. Винаги.
Железния облак се приближи до момичето и нежно го целуна, след това двамата до насита си поиграха с диването. Когато легнаха един до друг, те сториха място на котето помежду си. Скоро всички заспаха, а Бейби мъркаше, като изпълваше нощния въздух с тих глас на задоволство.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
След две седмици. Южен Илинойс.
Дамита се бе събудила рано и се разхождаше наоколо, опитвайки се да опознае новата земя, в която Железния облак бе довел хората си. Шалът й беше плътно увит около раменете. Младото момиче повдигаше ресничестите краища на роклята си, за да се предпази от мократа трева, през която си пробиваше път напред през гората.
Тежката мъгла, която само преди минути се стелеше по земята като паднал от небето облак, сега на зазоряване изчезваше бързо.
Дамита пое дълбоко въздух, радвайки се на носещия се във въздуха лек мирис на бор. Множество тополи се извисяваха в сивата мъглявина наоколо. Те хвърляха сенки и разпръскваха крилатите си памучни семенца, докато посребрените им листенца шумяха неуморно, подобно на дъждовен ромон. Там, където дърветата бяха по-малко, мястото се покриваше от множество диви цветя — цели купчини от червено, жълто, розово и лилаво. За миг Дамита се стресна, когато забеляза една жълта птица, която се придвижваше от боровете към тополовата горичка, пеейки звучната си песен в листака. Двойка гарги се провикнаха в клоните над нея, а една красива птичка с жълто коремче изпя първата си песен за настъпващото утро.