Усмихната и спокойна от гледката наоколо, Дамита се отдалечи от Вълчото езеро — мястото, което Железния облак бе избрал за новото им селище. Тя си проправи път през гората нагоре по една стръмнина, докато стигна до отвесна скала, откъдето се виждаше реката Мисури и всичко, с което Бог бе дарил тази земя.
От своята наблюдателница тя можеше да обхваща с поглед мили наоколо. Прекрасният пейзаж, който се разкри пред очите й, направо отне дъха й. Докъдето можеше да види, земята бе покрита с тучна трева и богати, гъсти гори. Огромните възвишения, които се издигаха покрай реката, й направиха голямо впечатление. Цветовете се преливаха — от мекото зелено в по-ниските им части, до тъмнозеленото на високите им върхове, покрити с трева и дървета. Долу, под нея, реката се извиваше в безброй невероятни форми, отразявайки във водите си слънцето, което вече грееше на небето.
— Добре ли избрах земята ни? — неочаквано попита Железния облак, който тихо бе застанал до младата жена.
Дамита се извърна рязко и почти загуби равновесие от изненада. Тя се зарадва, когато той я хвана със силните си ръце през кръста и я притегли към здравото си бронзово тяло, като я отмести от ръба на пропастта.
— Не усетих кога си дошъл — каза тя. Гледаше го отдолу-нагоре с благоговение, учудена от факта, че близостта му кара сърцето й да тупти толкова бързо. Това бе едно прекрасно чувство и тя се надяваше то никога да не изгуби своето очарование.
— Това показва в действителност, Бяла върба, че не би трябвало да се отделяш сама в земя, която все още не ти е добре позната — в гласа му прозираха нотки на раздразнение. — Неразумно е. Независимо от това, че разузнавачите внимателно са огледали мястото, не можем да бъдем сигурни, че враговете ни не са дошли от противоположната посока и може би в момента стануват зад хълмовете отсреща. Това е красива земя. В скоро време тя ще привлече и други!
— Изглежда ми напълно спокойна, прекалено ведра, за да се притесняваме от евентуални опасности — оправда се Дамита, дълбоко развълнувана от красотата на пейзажа. — Но аз ще обърна внимание на предупреждението ти, Железен облак. Съжалявам, че съм причина за вълненията ти точно днес, когато цялото ти внимание би трябвало да се насочи към строежа на селището. Аз… мисля, че съм проявила известна доза егоизъм, нали?
— Не — отвърна й Железния облак, като я целуна нежно. — Просто си била омагьосана от красотата на природата. Много хубаво е, Бяла върба, че изпитваш топло чувство към новия си дом. Няма да ти бъде леко да свикнеш с живота на омахите, както и с новата земя.
— Близо до Бостън пейзажът е изключително красив — спомни си Дамита и сърцето й се сви от болка по родния край. — Но не може да се сравни с този в Илинойс — тя погали бузата му. — И не се бой за това, как ще привикна към вашия начин на живот. Та нали ще съм с теб?! Това е нещото, което в момента има значение за мен, скъпи мой. Ти си моят свят. Ако домът ми трябва да е вигвам, нека тъй да бъде! Ще се старая колкото мога и ще ти докажа, че съм сръчна и добра домакиня.
Железния облак я притегли още по-близо и като погледна през рамото й в далечината отвъд кръгозора, изведнъж усети опасността, която би могла да попречи на щастието им. Черният койот. Къде се намира той сега? И братовчедът на Бялата върба — Джонатан. Къде ли е сега? И двамата са заплаха за тях, докато са живи!
Ако беше войнствено настроен вожд, с тъга помисли за себе си Железния облак, би изпратил свои войни надлъж и шир, за да намерят тези врагове и да ги умъртвят. Но тъй като беше човек, търсещ мир и спокойствие, той нямаше да стигне дотам, за да осигури мирното съществуване за себе си, жена си, брат й и цялото племе.
Ако те го откриеха, горчиво си помисли индианецът, нямаше да пощади тези хора!
— За какво си се замислил толкова сериозно? — попита Дамита, загледана в здраво стиснатата му челюст и във вглъбения, разстроен поглед на очите му. — Това е време за надежди, Железен облак, а не за съмнения. Най-сетне стигнахме земята, където можем да започнем живота си отначало. Нито един от племето ти не се разболя от шарка. Благодаря на Бога — нито Тимоти, нито аз, бяхме засегнати от тежката болест! Трябва да сме безкрайно благодарни на съдбата, вожде.
Тя обви лицето му с ръце, като накара очите му да срещнат нейните.