— Скъпи мой, ние — ти и аз — трябва да сме благодарни за всичко. Ние се намерихме. Сигурна съм, че няма други двама души на света, които така силно и безмерно да се обичат, като теб и мен.
Железния облак взе ръцете й и ги постави върху голите си гърди.
— Днес, утре и завинаги любовта ни ще е така истинска, така всеотдайна, както в този момент — каза той развълнувано, а след това се наведе и я целуна опияняващо.
Младата жена изпадна в екстаз, когато, подчинявайки му се, полегна върху покритата с мъх земя и остана под тежестта на тялото му. Малки камъчета прошумоляха надолу по хълма, докато Железния облак с бързи движения смъкна роклята й. Устните му я подготвяха за онова, което им предстоеше.
Дамита слабо се възпротиви на близостта на Железния облак под силната дневна светлина върху високата скала, като че беше венчана за небето. В момента ръцете му събуждаха желанието във всяка пора на тялото й, а топлият вятър нежно галеше горещата й плът.
Беше ранно утро. Хората в лагера едва се бяха размърдали и малко вероятно беше да тръгнат да оглеждат местността. Двамата бяха сами с небето, вятъра и летящите птици над тях.
Сякаш най-естествено беше да започнат деня си, своя нов живот, като си спомнят за обещаното помежду им. И какво по-добро от това отново да покажат един на друг дълбоката обич, която изпитваха взаимно. Никога не оставаше достатъчно време за онова дълбоко лично нещо, което имаха да споделят помежду си.
Железния облак я обгърна с ръце, като галеше красивите форми на тялото й. Той разтвори внимателно бедрата й и шепнейки с благоговение името й, я облада.
Влюбената млада жена го прегърна страстно, приемайки го. Устните му галеха гърлото й, а след това се впиха в нейните в страстна, изпепеляваща целувка. Цялото й тяло потръпваше, в обединяващия я с него ритъм под меката утринна светлина. Тя почувства тялото му напрегнато, а въздуха — натежал от неизбежността на края на едно дългоочаквано блаженство. Дамита все по-силно усещаше възбудата с всяко негово движение. Когато устните му се отделиха от нейните и той я погледна с натежали от страстта очи, тя почувства, че преминава границата на пълното себеотдаване. Здраво го прегърна, отново потърси устните му, докато телата им, вплетени едно в друго, най-сетне достигнаха точката на безкрайното блаженство…
Наситили страстта си, те се отделиха един от друг, спокойно излегнати върху тревата и загледани в перестите облаци, преминаващи по небето над тях. Когато на хоризонта се появи летящ орел, който засенчи с криле земята под себе си, те радостно възкликнаха в един глас:
— Уакода, благослови нашия съюз! — извика Железния облак и хвана ръката на Дамита. — Той ни изпрати орела, за да ни извести своето съгласие. Уакода ще ни дари с много деца — индианецът се наведе над нея, а ръцете му я галеха нежно. — Гърдите ти ще се изпълнят с мляко, с което ще храниш децата ни. Те щастливо ще сучат от тях.
Железния облак се наведе ниско и захапа нежно зърното на едната й гърда, като леко стисна твърдата топчица между зъбите си.
Дамита притвори очи и усети, че непреодолимото желание отново се надига в кръвта й. Но младата жена знаеше, че са отделили достатъчно време за собствените си егоистични потребности. Хората му го очакваха. Тя не би искала да е причина за това те да се почувстват пренебрегнати.
Сложи ръка на лицето му и внимателно го отдели от гръдта си.
— Желая те толкова много — каза Дамита, чувствайки нещо порочно в това да копнее непрестанно за този мъж, независимо че в скоро време щеше да стане неин съпруг. Неестествено й се струваше да изпитва подобна ненаситна жажда.
Независимо от всичко, не би могла да се откаже от желанието си да притежава Железния облак, а и неговата страст не бе по-малка. Ако не го обичаше толкова много, тя би видяла грешката си в това, че се отдаде толкова лекомислено на чувствата си към него. Но тя го обичаше толкова силно! Не би искала да продължи жизнения си път без него. Животът й би загубил смисъла си…
Момичето се замисли и за брат си. Тя не би могла да пренебрегне неговите нужди. Преди да срещне Железния облак, животът на Тимоти бе на първо място пред нейния собствен. Не биваше да забравя колко важен е той за нея!
Индианецът я хвана за ръка и й помогна да се изправи. Тя се засмя, когато започна да я облича. Настояваше той да го стори така, както я беше съблякъл преди това. Дамита се смееше весело, когато ръката му уж случайно закачаше гръдта й или се спираше върху стомаха й, точно над линията на окосмяването, там, където тя бе особено чувствителна. А когато той повдигна бельото й, нахлузвайки го, и пръста му уж случайно я закачи, тя се изчерви и го прегърна страстно.