— Не е честно! — прошепна тя и постави лице върху голата му гръд. Целуна медночервената кожа, след това улови с устни едно от зърната на гърдите му, докато той продължи нежното си навлизане в нея. В жената се натрупваше все по-силно желание, от което цялата потръпна. Тя наклони главата си назад и косата й като златна лавина падна надолу по гърба й. Още едно последно влудяващо движение на ръката му и Дамита отново загуби представа за реалностите на заобикалящия я свят, опиянена от вълните, които минаваха по тялото й… Почти загубвайки свяст от удоволствие, тя обви ръце около Железния облак и се притисна до него, поднасяйки му устните си. Той я притисна в обятията си и когато я целуна, ласката му бе толкова нежна и красива, че за сетен път й напомни истинската причина, поради която бе обикнала индианския вожд. Той винаги бе толкова внимателен, толкова любящ…
Устните им се разделиха и двамата, напълно облечени, тръгнаха ръка за ръка надолу по хълма и скоро навлязоха в тъмните горски дебри.
— Преди малко ти се скарах, че сама си излязла да се разходиш — каза Железния облак и дяволито я погледна. — Може би бях прекалено сприхав. Предпочитам да те търся всяка сутрин, ако такава ще е наградата ми, че съм те намерил.
— Мисля, че това може да се уреди — усмихна се Дамита. Тя сякаш летеше, толкова голяма бе радостта й. Не можеше да си представи, че нещо би могло да попречи на щастието им някога! Струваше й се толкова цялостно и недостижимо.
Въпреки това тя знаеше, че не бива да се чувства спокойна и така сигурна — за каквото и да било. Беше живяла щастливо до момента, когато съдбата я бе лишила толкова неочаквано от родители. Разбираше, че и Железния облак може да й бъде отнет по този начин.
Тя още по-здраво стисна ръката му и се приближи по-плътно до него. Телата им се докосваха, докато вървяха. През смях той я взе на ръце и я понесе сред непроходимия храсталак. Скоро стигнаха земята, която той бе обявил за тяхно ново жилище. Жените приготвяха храна върху големия общ огън на открито, а младите момичета носеха вода от езерото. Мъжете режеха кедрови пръти за типитата, а други белеха брези за онези, които предпочитаха вигвамите за свои домове.
— Трябва да побързам, за да се включа в работата на жените — Дамита погледна към любимия си, който отказваше да пусне ръката й толкова бързо. — Железен облак, чувствам се виновна, че не съм била там, за да помогна в разпалването на огъня. Сега трябва да отида и да взема участие в приготвяне на закуската.
— Жените от моето племе и без твоя помощ са сготвили не една манджа — засмя се индианецът и обърна лицето й към себе си. — Бяла върба, ти ще можеш да дадеш своя принос в работата. Индианките от нашето племе работят усърдно. От тях зависи преживяването на нашия народ — приготвянето на храната, подслона, дрехите, както и култивирането на парчетата орна земя. В замяна на това те се ползват с изключително уважение. Желанията им са на почит. Много от дейностите и ритуалите на племето зависят от тях. В семейството майката е център на истинската привързаност.
Той притегли в обятията си Дамита и за момент я задържа, преди да се отправи към войните си и да се включи в ежедневната им дейност.
— Моя Бяла върба, никой не е по-близък от жената, никой не може да е по-скъп от съпругата — прошепна той в ухото й. — Когато тя умре, заедно с нея умира и радостта на мъжа й. Моя Бяла върба, независимо че още не е минала сватбената церемония според традицията на моето племе, аз гледам на теб като на своя съпруга. Внимавай нищо лошо да не ти се случи. Ти си моята радост моят живот!
Те останаха още минута притиснати един до друг, след това Железния облак я въведе в селото. Преди да се захване с работата си, Дамита постоя настрана, като се опитваше да намери Тимоти между хората, заети със задълженията си. Тя бе учудена от това, колко бързо се издигаха жилищата на хората от племето. Типитата имаха конична форма и бяха покрити с бизонски кожи обработени и от двете страни. Подпорните им колове бяха от кедър с височина до шестнадесет стъпки4.
Поставянето и направата на типитата бе основна задача на жените. Първо се изправяха четири стълба, привързани с груби ремъци на около метър от единия край. Други пръти, десет до дванадесет на брой, според големината на палатката, се подреждаха в кръг около четирите опорни кола, като входът оставаше на запад.
Вигвамите представляваха кръгла палатка, направена от превити млади фиданки, покрити с рогозки. Бяха с високи стени и с куполообразен покрив, с отвор в центъра, за да може пушекът да излиза навън и светлината да има достъп в колибата. Това бе подслон, където Дамита, брат й и Железния облак щяха да живеят.