Брайън за момент се вкамени, но след това вълна от гняв го заля и той пришпори коня си, като ритна пистолета от ръката на Джонатан.
— Кучи сине, заслужаваш да пукнеш тук сам! — изръмжа войникът. — Не си бил нищо друго, освен трън в очите на всички индианци от Небраска. Нито един агент не би могъл да е толкова отмъстителен, жесток и алчен, както ти. Не зная какво е мислел президентът Грант, когато те е назначавал на този пост.
— Ти ще… съжаляваш — закани се Джейкъбс. Той дишаше тежко, а очите му светеха трескаво. — По дяволите, Брайън, ще ми платиш за това! Когато се върна във форт Калхуун, ще получа главата ти!
Лейтенантът го изгледа с презрение, след това обърна коня си и полетя напред. Войниците му го последваха.
Брайън бе разбрал за заповедта на Джонатан да бъдат разстреляни жената и детето поради страха му от разпространение на болестта сред останалите от племето.
— Никой не е насочил пистолет в главата му. Независимо от това обаче, той е не по-малко обречен да умре заради онези, които заповяда да бъдат разстреляни — прошепна Брайън, като съжаляваше, че няма доказателства за убийството.
С дни бе търсил телата на убитите, но не бе ги открил. Ако успееше да открие останките на майката и детето, то светът щеше да се отърве от един луд, тъй като Джонатан щеше да бъде обесен. Но без доказателства никой не би могъл да убеди Вашингтон, че агентът е виновен. Това бе причината той спокойно да остане на поста си във форт Калхуун, като продължаваше да нанася вреда на индианското население.
Мислите на Брайън отлетяха към Железния облак. Чудеше се къде ли е сега и дали е в безопасност. Не преставаше да мисли за Дамита и Тимоти. Дали наистина са с индианеца? Ако не беше придружен от войници, той не би издържал на изкушението да намери вожда, та дори и само за да задоволи любопитството си. Но не би сторил нищо, което би застрашило приятеля му, особено сега, когато Джонатан не бе сред тях. Никога нямаше да отведе войниците си до новите земи на омахите, тъй като никога не би могъл да знае кой измежду тях е приятел и кой враг на индианеца. Лейтенантът яздеше пред останалите с надеждата, че ще види някога приятеля си при по-благоприятни обстоятелства.
Джонатан направи опит да се изправи, но краката му не го слушаха. Главата му бучеше, а устата му бе пресъхнала, като че беше пълна с памук, който попиваше слюнката. Той започна да се влачи по посока на водата, която блестеше недалеч в храсталака.
— Господи! — отчаяно промълви на себе си той. Не виждаше дори коня си наоколо. Всички го бяха изоставили!
Обзе го празнота, страх обхвана съзнанието му. Прекалено слаб, за да продължи, той се обърна по корем и зарида, заровил лице в ръцете си.
— Господи, какво съм сторил, за да заслужа това?
След известно време Джонатан започна бавно да се придвижва, докато стигна брега на езерото. Сумтейки, той затътри тялото си до него и успя да потопи ръцете си във водата. Пресегна се и напълни две шепи със студена, прясна течност и жадно я преглътна. След това тежко въздъхна и се обърна на една страна. Остана да лежи свит на кравай, разтърсван от студени тръпки. Скоро се отдаде на съня си, пълен с кошмари. Индианци го бяха заобиколили и изчакваха реда си, за да забиват острите си стрели в тялото му.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
След няколко дни.
Барабаните биеха, бързите удари създаваха строен, ритмичен, пулсиращ звук, придружен от трополенето на кратуна и сърнешки копита, прикрепени с ремъци към една красиво инкрустирана с мъниста пръчка.
Това бе нощта, в която омахите празнуваха изграждането на новото си селище в горските дебри на Илинойс, като отдаваха благодарността си на Уакода за това, че ги бе дарил с милостта си и с толкова прекрасна и обширна нова земя.
Въздухът бе изпълнен с приятен мирис на различни гозби, които се варяха на големия огън на открито и дразнеха обонянието. Няколко стълба, наричани „ху-утугашки“, бяха поставени в края на огъня, наклонени към него. На тях бяха окачени врящите казани. Миришеше на земен орех, наречен „ну“, който варяха, а след това белеха и ядяха като зеленчук, както и на корените на голямата жълта водна лилия „титауе“. Сочните стъбла на млечката се прибавяха към царевицата, месото и гъбите и се пържеха в мазнина. Бутове от дивеч се печаха над пламъците на огъня, а покрай тях бяха набучени няколко диви патици, които се печаха малко по-встрани.
Дамита и Железния облак бяха седнали сред индианците, скупчени около огъня, чиито пламъци хвърляха светлина върху лицата на събраните в широк кръг около него хора. В далечината палатките и вигвамите изглеждаха призрачни. Над главите им в чистото, тъмно небе като брилянти светеха звезди и когато барабаните и тропарите спряха дивия си ритъм, не се чуваше никакъв друг звук, освен пукането на горящото дърво. Възрастните с удоволствие започнаха да разказват предания, приказки и митове, които откриваха в дебрите на паметта си.