Дамита гледаше Тимоти, който беше седнал до Стройния лос, лицата им бяха напрегнати — те слушаха разказите за пигмеи и гаяши, малки горски хора, които играеха в леса и прериите и объркваха пътя на хората. Младата жена се усмихна, когато забеляза колко добре се беше научил брат й да седи здраво на петите си, подобно на останалите индиански момчета на неговата възраст. Бавно, но сигурно той се променяше и все повече заприличваше на онези, с които играеше и яздеше ежедневно. Ако не бе цветът на кожата му, Тимоти напълно би могъл да мине за младеж от племето омаха! Дори тази вечер носеше мънистена превръзка на челото си и парчета кожа около ръцете си. Той не носеше вече брича, ризата и обувките си. Губеше се сред приятелите си гол до кръста, а индианските кожени панталони с ресни стояха все по-естествено на момчето.
Самата Дамита бе облечена в нова мека кожена рокля, украсена с мъниста. Краката й бяха обути с мокасини, а косата й бе хваната и сплетена на тила. Китка цветя бе забодена в къдриците над лявото й ухо.
И отново стържещият звук на тупиковите6 човки, използвани като хлопки, и настойчивият тътен на барабаните изпълваха нощта с непреставащ ритмичен звук. Дамита извърна глава и видя как по-големите младежи спряха да говорят помежду си и хората се насъбраха и пееха песни под акомпанимента на инструментите. Младата жена вече знаеше, че песните са неделима част от живота на омахите. Чрез тях те достигаха до своя мистериозен Уакода. С песните си те даваха израз на чувствата си. Индианците пееха на родния си език, който, независимо че бе неразбираем за Дамита, й звучеше много красиво. Тя внимателно слушаше и се радваше на близостта си с хората, които бяха я приели с отворени сърца, като своя.
Железния облак се извърна към Дамита. Очите на всички от племето бяха обърнати към тях двамата. Тогава индианецът изпя песента на разбираем за Дамита език:
Без повече думи вождът, обут само в къси панталони, се изправи и заедно с още няколко бойци отиде до храната, която няколко жени разпределяха в чинии.
Бяха обяснили на бялата жена, че на официално тържество като това мъжете поднасят храната. Приношението пред Уакода се правеше от най-висшите по ранг мъже, които присъстваха, и сега тази чест се падаше на Железния облак като вожд на племето.
Скоро на всеки бе дадена храна. Дамита наблюдаваше тяхната учтивост. Всеки благодареше, когато получаваше своя пай. Събраните мълчаливо наблюдаваха застаналия до огъня Железен облак, който принасяше дара на своето племе пред Великия дух. Той вдигна малък къс месо, след това го хвърли в пламъците на огъня като признание за това, че храната им изцяло е дар от Уакода.
След ритуала всички усмихнато заговориха и започнаха да се хранят, като използваха лъжици от рог и метал. Повечето омахи наричаха металните прибори „метален рог от бизон“.
— Интересно ли ти е празненството? — попита вождът, като се наклони към Дамита, докато оставяха настрана празните си чинии. — Нима нямаш усещането, че това те прави по-близка на омахите?
— Да, забавлявам се — тихо каза тя. — Много ми е интересно!
Вниманието им бе привлечено от силна врява. Погледите им се спряха върху група младежи и девойки, които бързо бяха изяли храната си и се бяха отдали на игри…
Дамита откри Тимоти и Стройния лос сред младежите, които стояха отстрани. Вместо да вземат участие, те просто наблюдаваха отстрани детската игра. Дамита отново се вгледа в играещите деца и забеляза, че през кръста на едно от тях е привързано дълго въже. Същото въженце беше увито около телата на много от децата. Играта, която индианчетата започнаха, донесе много настроение и смях. Децата запяха и затичаха, весело преминаха през селото и правеха по някоя безобидна беля — хвърляха камък в отвора на някой вигвам или почукваха върху купчина дърва. Всяко от децата се бе хванало за въжето на пояса на момчето пред него.