— Играта им се нарича „ухе-бошо-шо“ или кривата пътека, позната още и като „последвай водача“ — обясняваше й Железния облак.
Очите му случайно се спряха върху Тимоти. Вождът се радваше, че с облеклото си той почти не се отличава от останалите младежи на неговата възраст. Беше доволен, че момчето толкова бързо се бе приспособило към новия начин на живот. Индианецът чувстваше, че става все по-близък с Тимоти, и това го радваше повече от всичко друго. Бе завоювал сърцето на любимата си, но и любовта на единствения човек, на когото тя държеше много — брат й. Железния облак се усмихна, защото знаеше, че именно това му създава особен вид удобство. Да, чувстваше се спокоен…
Веригата от деца се разпръсна и те започнаха някаква нова игра. Момчетата, които бяха войници, носеха шапки, направени от царевична шума, а момичетата носеха одеяла.
— Сега те играят „отиване на лов“ — обясни й пак индианецът. След това посочи с кимване групичка невръстни деца, които наблюдаваха игрите. — Виждаш ли малките момиченца? Те носят кукли, направени от царевични кочани, а момчетата яздят своите въображаеми кончета от слънчогледови стъбла с оставен цвят накрая. Но скоро те ще възседнат истински коне.
— Колко мило! — засмя се Дамита. — Железен облак, всички те изглеждат толкова доволни. Сигурно това кара сърцето ти да се изпълва с гордост. Планът ти е успешен. Ти пресели хората си, затова те са щастливи сега.
— Те наистина са доволни — съгласи се Железния облак, но леко смръщи веждите си. — Но някои от тях все още са тъжни. Те никога няма да престанат да чувстват липсата на бащината ни земя. Не им липсва резерватът, а земята на Небраска, небето на Небраска, птиците на Небраска. Да, всичко това им липсва, но те не са от хората, които се оплакват. Отдавна са се научили да използват това, което Уакода им дава. Аз бях този, който не можеше да се примири с малкото, което народът ми получаваше. Уакода разбра съмненията ми, моето нещастие, в противен случай нямаше да получа благословията му днес чрез множеството засмени лица наоколо.
Дамита се сгуши в него и сложи ръката си в неговата.
— Аз самата се чувствам благословена — прошепна тя, като го гледаше, без да е в състояние да потисне своя възторг. — Скъпи мой, ти ме направи толкова щастлива. Как бих могла някога да ти се отблагодаря?
— Като станеш моя жена — отговори Железния облак и нежно стисна ръката й. — Скоро. Ще оставим още малко време на хората ми да привикнат с мисълта за нас, след това ще се съединим завинаги.
— Нищо не би ме направило по-щастлива — тихо каза младата жена и взе нова чиния, която един от младежите й предложи. Тя се засмя, когато погледна яденето. Веждите й се вдигнаха въпросително, докато се мъчеше да разбере какво е това.
— Омахите го считат за деликатес — успокои я вождът, като забеляза колебанието й да опита от новото блюдо. — Приготвено е от костен мозък на преден и заден сърнешки крак. Разбива се с края на клонка от дива череша, която се използва при сервирането му. Тази черешова пръчка се нарича „уашибе ибагу-ди“.
Железния облак поднесе късче от деликатеса до устните й. Дамита отхапа малко, за да опита специалитета, но след това нетърпеливо го взе от ръката му и го изяде.
Остатъка от вечерта премина в песни и игри. Младата бяла жена внимателно слушаше, докато вождът разказваше на групичка малчугани, които го гледаха с широко отворени очи, как е започнало всичко и за тайнството на съзиданието.
— В началото — каза той, като се усмихна поотделно на всяко от децата — Уакода, Великият дух, създал света за собствено удоволствие. Той натрупал планините, издълбал езерата, прокарал реките, посадил горите. Той създал насекомите, рибите, влечугите, птиците, зверовете и хората. Всичко тленно и нетленно е творение на Великия дух. Всички са негови чада, както и човекът, който стои малко по-високо от животните. Той е по-съвършен единствено с това, че разбира по-добре и знае повече за Великия дух…
След разказа всяко от децата силно прегърна Железния облак и отиде да си легне.
Тимоти дойде развълнуван до сестра си, като държеше в ръце дивото коте.
— Искам да прекарам нощта със Стройния лос — помоли той с широко отворени очи. — Може ли, Дамита? Имаме толкова много да си говорим.
— Засмяното момиче позволила ли е на Стройния лос да те покани? — попита сестра му и прибра кичур от косата му под мънистената превръзка. Брат й никога не бе изглеждал толкова добре.
— Да — отвърна й Тимоти. Той гледаше към очакващия го заедно с още няколко момчета Строен лос и отправяше умоляващ поглед към сестра си. — Моля те, Дамита! Умолявам те!